PolyGrafia

Когато през 1986 г. започнахме да се занимаваме с графичен дизайн, компютрите бяха още в бебешката си възраст. Наричаха се електронно-изчислителни машини, имаха черен екран, надписи в DOS с грозни шрифтове и никаква графичност. Първите изображения се появяваха на десктопа, когато компютърът излизаше от работен режим. Тези осцилограми бяха заснети с фотоапарат, превърнати в диапозитиви и вградени в други изображения. Така получавахме някакви, според нас, по-модерни графични решения.
Само след няколко години, около 1990 г., се появиха първите версии на Photoshop и CorelDraw, които преобърнаха графичния дизайн. Тези програми изхвърлиха завинаги ръчните цветоотделки, драскането по диапозитивите, ръчния ретуш и дори цели групи от работници в печатниците – фотографите и монтажистите.
Спестиха ни безкрайно количество труд – чертане, лепене и попълване на полета с черна боя или туш, и безкрайно количество проблеми, свързани с остарялата налична техника. За графичните дизайнери настъпиха по-ведри времена. Появи се и ново условие – графичният дизайнер трябва да владее новите технологии и програми, да усъвършенства непрекъснато уменията си, да открива нови и нови похвати за решаване на творческите си задачи.

Водят ли компютрите до компромиси с качеството?

Безспорно изчезването на определени функции в предпечата, пряко свързани с графичния дизайн, не води до занижаване на нивото или опростяване на похватите. Напротив, с навлизането на компютрите и графичните програми към тях нивото на презентация се повиши неимоверно. Същевременно се промени и връзката между графичния дизайнер и продукта, който той произвежда. Сегашният продукт е по-скоро дигитален, отколкото материален. Той може да съществува във виртуалното пространство и никога да не се материализира чрез печат върху хартия, но това не значи, че е по-малко стойностен. Освен това има голям брой проекти, които действително са само за виртуалното пространство, като например проектите в уеб дизайна. При него се проектира на компютър, качва се в сайт и остава в Интернет. Българските графични дизайнери работят много в областта на уеб дизайна, но имам известни резерви към качеството и нивото на проектите, защото не всички, които проектират, имат нужните култура и знания. Много разработки в уебдизайна дразнят с наивността си, псевдопретенциозността си и неумелите композиционни и цветови решения. Голям процент графични решения дразнят и с незнанието на основни правила в композицията и цветовите съотношения. Липсата на подготвеност в проектите личи и по смесването на шрифтове, несъвместими един с друг, разнородни по естетика и взаимноизключващи се. Това защитава тезата, че компютърът не решава проблемите, необходима е информационна база и знания, за да се правят компютърни графични проекти.

Потъва ли изкуството в изобилието от информация?

В настоящия момент проблемът с информацията стои на първо място. Преди беше лесно. Художествените течения едно след друго властваха в изложбените зали. Абстрактен импресионизъм, после попарт, после минимализъм, после концептуално изкуство, после други и други следваха чинно в историята на изкуството, всяко изтласкващо другото. Днес никакво течение не може да претендира за господство, но всички заедно могат да се хвалят с влиянието си върху съвременното творчество. То пък лукаво се забавлява да ги комбинира. Живописта и графичният дизайн плъзват отвъд обичайните ограничения на рамката и охотно споделят средствата си с графиката и инсталацията.
Старата граница между абстракция и фигурация толкова се е размила, че никой не би могъл да я използва, за да характеризира творбите – от красивия рисунък до мацаницата с бои, през trash-инсталацията, защото всичко е на разположение, за да задоволи всеки вкус.
Днес на преден план е изкуството, което мобилизира повече сетива, визуалното, но също така музиката, дизайнът, кухнята, парфюмите... Това е дифузия и глобална естетизация, това е изкуство на преживяванията, на усещането за атмосфера.
Изкуствата се отдалечават от сериозното, култовото, свещеното, свързвайки се все повече с удоволствието, свободното време и развлеченията. Голямата промяна, настъпила през първото десетилетие на XXI в., е индустриалното и комерсиално производство на културни блага, повечето дигитализирани. Прилагат се индустриални средства за производство.
Имаме индустрия на литературата, архитектурата, дизайна и т. н. Изкуството и културата вече се свързват със събитието и спектакъла. Имаме електронизация на средствата за комуникация, появяват се електронни вестници, списания, книги.
Според песимистите електронната книга неизбежно и при това скоро ще измести печатната, както самата тя преди време е изместила ръкописната. Според оптимистите двете ще продължат да съжителстват още дълго, а електронната така и няма да е в състояние да промени литературата, точно както MP3 плейърите не промениха музиката.
Няма спор, че електронните четци са удобни и модерни, а много от предимствата им са неоспорими. Но това все пак не са книги, а просто устройства. Те трудно се пригаждат за сериозно учене и четене. Доказват го проведени експерименти в няколко университета в САЩ. Взирането в екрана и воденето на бележки се е оказало непосилно за участниците в тестовете.
Електронните книги освен това, за разлика от традиционните, не могат да се препродават или дават под наем, не могат да се дават на заем, освен ако човекът, който ги взема, също не притежава електронен четец. Те не могат и да бъдат пипнати и не създават емоции. Те са просто сбор от бинарни единици и нули, превръщани в букви от софтуер.
Моето скромно мнение е, че няма да дойде скоро краят на класическата печатна книга. Има известна доза романтичност в това твърдение, свързано с усещането за томчето подвързана хартия, което разлистваш и което мирише на печатарско мастило. Но усещането за собствена библиотека с наредени по рафтовете книги е несравнимо и не може да бъде заменено с купчина дискове или 2-3 флашки. Може и да е старомодно за някои, като се има предвид, че по-малко млади хора четат, но усещането на реалната книга е несравнимо – с всичките ѝ дефекти и недостатъци, които пък с развитието на типографията стават все по-дребни и незабележими.
Независимо от вида и формата на книгата, мястото на графичния дизайнер в отношенията му с нея остава незаменимо. Каквато и форма за четене да имаме, текстът няма да тече като на лента от телеграф, а трябва да бъде ошрифтяван, подреждан, страниран и илюстриран. Какви ще са тези електронни книги без илюстрации и без корици? Смятам, че те пак ще се правят, независимо в какъв вид. Какво да кажем за детските книги? Може ли да има детска книги без илюстрации, и то на високо ниво? Как ще четем на детето си приказки, стискайки в ръка iPod? Не вярвам то да бъде очаровано от подобна ситуация.
YouTube, уеб радио, iPhone, новият таблет iPad и други устройства променят отношението ни към информацията. Митът мултимедия, лансиран преди 20 години, става реалност. Образ, звук, текст, видео на мига се смесват и откликват. За днешните двайсетгодишни изглежда странно да разграничават тези носители. Няма как това да не смути отношението към четенето и старите канали за образи (кино и телевизия). Вече всевъзможни образи могат евтино да бъдат произвеждани и разпространявани от всички, навсякъде, в реално време.

Къде тук е графичният дизайнер и какви са проблемите пред него?

Графичният дизайнер постепенно се превръща в „създател на образи“. Не просто оформител или подготвител на предпечат, а създател на образи за определени сфери от мултимедията. Но само отлично подготвения професионалист с висока обща и визуална култура ще може да бъде творец, който създава нови визии в нови медийни среди.
Началото на новия век произведе все по-зрелищни и по-монументални творения с набъбващи сюжети. Да се обзаложим, че надпреварата към „невижданото досега“ ще се ускори.
Художествени суперпродукции ще смесват музика, инсталации, специални ефекти, образи, текст, пиротехника и нови технологии, за да се организират спектакли на тоталното изкуство, привличащи огромни тълпи от фенове.
Новото предизвикателство пред изкуството на графичния дизайнер не може да бъде разрешено от Интернет, защото Интернет е джунгла, свободен океан. Изкуството на графичния дизайнер трябва да създаде фарове и пристанища – това е решението на проблема. Наша нова художествена задача е да дадем нови определения на формите, които радикално се променят.
Нашето мислене ще се променя, а с него и формите, чрез които ще го изразяваме.

Графичният дизайнер: високомерна самота или екипна вграденост

България е член на Европейския съюз и на НАТО. Смята се, че нейният път е предопределен – път на стабилно европейско развитие с ясни икономически и културни приоритети.
Дали наистина е така? Защо сме принудени да се замислим за бъдещото икономическо развитие на страната? Защото от стабилното развитие на икономиката до голяма степен зависи и развитието или упадъка на културата в една страна. Колкото по-добре се развива икономиката, толкова повече е възможно да се отделят пари за култура и образование, да не говорим за парите в рекламата, а с тези приоритети е свързано и развитието на графичния дизайн.
Графичните дизайнери така или иначе са в сферата на обслужването. Те обслужват нечии интереси, били те политически или икономически.
По същество графичен дизайн сам за себе си не може да съществува. Изкуството заради самото изкуство е възможно само за художници, занимаващи се с така нареченото „чисто“ изкуство, тоест с живопис, графика, скулптура и инсталации. Макар че и те в период на икономическа стагнация не са в състояние да продават своите произведения и да се издържат, т.е. и те не могат да минат без „вторични“ (ако могат така да се нарекат) дейности в приложното изкуство. Неотменно задължение на развитите икономически страни е да създават интелигентно общество. В състава на това общество са новата масова творческо-производствена класа, класата на знанието и интелигентното информационно общество. Тези термини доскоро не бяха познати. Те са нови и се използват сега заради появата на начални признаци за съществуването на тези общности. Това са класи, които не са съществували досега и които се появяват след икономическото, технологичното и информационното развитие на света, който търпи енергична и видима еволюция. Ако не се вземат предвид тези обстоятелства, управлението на една социална система видимо ще изостане в своето развитие, защото само благодарение на интелигентното общество може да се реализира нова система на пазарно стопанство.
Тази теза е тясно свързана и с тезата, че само големи инвестиции в културата от страна на държавата са в състояние да поставят самата държава в привилегировано положение спрямо останалите страни. За пример мога да посоча Испания, която хвърля много средства, за да популяризира своята култура по света и своите творци и автори – мисия, която се увенчава с успех. Същото може да се каже и за САЩ, които през 60-те години на 20 век отделят огромни суми, за да популяризират своите художници-модернисти, и успяват да ги наложат на световната културна сцена като едни от най-модерните и прогресивните.
Същото не може да се каже за България. Тук в продължение на 30 години след прехода от комунизъм към капитализъм нещата се развиват доста зле. Творците са оставени на самотек, на самоиздръжка, оставени са сами на себе си в борбата за насъщния.
По същество ситуацията в България в момента е такава, каквато е била в Европа в края на ХІХ в. Абсолютна незаинтересованост и неразбиране на творците. Няма традиция на мисленето, няма благородно поколенческо продължение на естествените способности. Ето защо мисията на графичния дизайнер в България е изключително трудна. В момента той е просто наемник и слуга на различни икономически, политически и корпоративни интереси.
В развитите страни, например САЩ, съществуват дизайнерски ателиета, които със своето високо ниво на продукция имат име и затова са търсени. В България никой не се интересува от това, колко и какво можеш, дали си добър, дали създаваш смели и новаторски решения. В едно херметично затворено общество от роднини и приятели е много трудно, да не кажем невъзможно, да пробиеш, да докажеш, че си добър.
Ето в такива условия е принуден да работи българският графичен дизайнер и изобщо българският художник.
Не се учудвам, че има толкова много фрийлансъри сред графичните дизайнери. Правят го, за да не зависят от никого и да не им се налага да се съобразяват с нечии изкривени представи. Това обаче е половинчато решение. Останалите дизайнери работят в рекламни агенции и издателства и едва свързват двата края. Трудът на графичния дизайнер в България не се оценява правилно и съобразно нивото на крайния продукт. На шефовете на фирми, за които се изработват проекти, винаги им се вижда скъпо да плащат, защото смятат, че това, което се проектира, се прави лесно. Така графичните дизайнери са принудени да се молят на всеки клиент и накрая се съгласяват с компромисни суми, само и само да получат поръчката.
В тази атмосфера на борба за съществуване графичният дизайнер се изправя пред проблема дали да е иноватор, или да работи на конвейер, да прави полуфабрикати и да чака по-добри времена.
В момента положението е такова, че не може да се говори за състояние, перспективи и наложили се имена. Има обособени групи от дизайнери, които се затварят в собствения си кръг и не общуват с колегите си.
Останалите блуждаят, прехвърлят се от една фирма в друга без ясна перспектива и визия за творческо дълголетие.

Бъдещето: оптимистичната или неоптимистичната перспектива

Много е лесно да изпаднем във фалшив оптимизъм. Да загърбим проблемите от икономическо и социално естество и да се занимаваме с чисто практически и художествени проблеми, като например дали този ред от даден текст не трябва да е по-наляво или по-надясно, дали фонът трябва да е по-светъл или по-тъмен и дали „концептуално парадигмата на скепсиса е изведена вярно по отношение на ремиинисценциите на егото в символизма“. Това е най-лесното.
Може би някой ще каже, че не ни е работа да политизираме или да се занимаваме с икономически проблеми. Смятам, че това е поведението на щрауса. Като си заврем главата в пясъка, няма да ги решим. На тях трябва да се гледа открито и отговорно.
А проблемите са много. Като започнем от липсата на натрупване на информация при дизайнерите, преминем през ниската обща култура и стигнем до мизерното заплащане.
Всички тези проблеми се наслагват и събирателно обобщават настоящето състояние на графичния дизайн в България.
При наличието на толкова добри професори и преподаватели от по-старите поколения, просто е безразсъдно да не се използва опитът им, натрупан през годините. Усвоявайки необходимата база от знания, новите поколения графични дизайнери трябва да стъпят на пътя на иновациите и творческите търсения. Но това ще стане само тогава, когато не са заети с мисълта за насъщния, а с идеите и тенденциите на нови креативни процеси. Само тогава ще се появят наистина стойностни творци и творби, които ще бъдат достойно оценени.

Статията е публикувана в брой 1 / 2012.