PolyGrafia

Добрият печатар би искал да има под ръка прости и целесъобразни методи за изпитване багрилността, наречен още интензивитет на мастилата, и да е в положение от две различни мастила лесно да прецени кое е по-доброкачествено. Често практикуваният начин от две еднакво тежки кутии с мастило съдържащото се в по-голямата кутия, т. е. по-лекото, да се преценява за по-добро не вина­ги е право. Така например едно мастило със силна примес от мастило за смесване (мишвайс), поради което е станало по-леко, ще е много по-слабо, по-неспорно, отколкото другото по-богато на пигмент, вследствие което е и относително по-тежко. Най-добрият начин за установяване насите­ността, интензитета, багрилността в този случай е чрез смесване на мастилата. За целта се измерва от мастилата за изследване по 1 г, а ако теглилката не е тъй чувствителна, по 10 г и повече и ги смесваме с десеторно количество цинково белило (цинквайс). Смесването се извършва с валец върху стар литографски камък или върху матово стъкло, солидно прикрепено върху някоя подложка. Ако от получените смеси се намажат върху една стък­лена плоча две еднакво дебели ивици, може да се прецени разликата в багрилната им сила и с това, кое от мастилата е по-интензивно, по-изобилно на пигмент. При пълен тон не винаги е лесно сравняването на двете мастила. Твърде много зависи нюансът от дебелината на мастиления пласт, а при ръчен печат твърде трудно е да се получат точ­но еднакво дебели пластове. При смесването най-малките разлики в нюанса се виждат лесно. Ако при смесването двете мастила покажат един и същ нюанс, то може да се обясни, че са от еднакъв хи­мически състав, защото ако са от различен химически състав, при смесване никога не могат да да­дат един и същ нюанс.

Според Б. И. Березин багрилната сила на 1 г от дадено мастило за изследване, съответно избеле­но с 10 г цинково белило, може да се изрази в про­центи по отношение интензивитета на мастилото от образеца (еталона) по формулата:

К= α.100/б

където К е багрилната сила в проценти по отноше­ние багрилната сила на еталона, а — числото гра­мове цинково белило за избелване на изпитваното мастило, б — числото грамове цинково белило за избелване мастилото на образеца.

Изготвяне отпечатъците от изпитваното мас­тило и от мастилото на образеца трябва да се из­вършва при еднакви условия: 1) една и съща фор­ма клишета с един и същ растер; 2) на една и съща печатна машина; 3) на една и съща хартия и 4) при възможност с еднакво дебел слой мастило.

Ако мастилото за изпитване се окаже срав­нително по-интензивно от това на оригинала, то интензивитетът на цвета му се понижава до ин­тензивитета на цвета на мастилото на оригинала (еталона) чрез примес на съответното количество цинково белило. Обратно, ако изпитваното масти­ло е по-слабо от това на оригинала (еталона), при­бавя му се мастило. Едновременно със смесване­то става възможно да се провери по доста сигурен начин и светлотрайността на мастилата. Извест­но е, че отпада светлотрайността на мастилата, ко­ито не са светлотрайни поради количеството на примесените в тях вещества за подправка. Това е лесно обяснимо, понеже с примеса връзката меж­ду отделните частици багрило се разкъсва и вмес­то в затворено цяло поединично са изложени на действието на светлината, която вече атакува така изолираните частици боя от всички страни. Ако връзката между отделните частици от багрилото е затворена, а не разкъсана, в такъв случай само горната част от частиците на боята ще се атаку­ват от действието на светлината. Към това идва още и примесеното белило, което напълно отра­зява падащата върху му светлина и по тоя начин частиците от боята повторно попадат под нейното действие. Ето защо при силно подправено масти­ло в продължение на няколко часа може да се про­следи светлотрайността му, докато за същото, ако е отпечатано в плътен тон, понякога са необходими седмици, дори месеци, за да се установи светлот­райността му. Да отбележим още и това, че свет­лотрайността на мастилата зависи още и от качест­вото на употребената за печат хартия.

При избор на хартиите за печат повече от вся­кога трябва да се взема под внимание доколко свет­лотрайността на хартията отговаря на целта, за която е предназначено печатното произведение. Съвършено безцелно е да се употреби за печат светлотрайно мастило, ако хартията бърже си про­меня цвета на слънце и печатната продукция няма голямо употребление. От казаното следва, че няма смисъл да се употребяват светлотрайни мастила за печат върху хартии, съдържащи дървесина, а само върху хартии без дървесина.

Един друг твърде прост и сигурен метод за ус­тановяване интензивитета на мастилото и с това необходимото количество мастило за печат се със­тои в следното: с аналитична везна се измерва не­обходимото количество мастило за един отпечатък, след което, преди да се отпечата върху съответна­та хартия, целият тираж вече може да се изчисли за необходимото количество мастило, което ще се употреби. По този начин може да се изследва баг­рилността и на две мастила. Важното е и двата от­печатъка да имат абсолютно еднакво количесто мастило.

Засега още няма установен метод за изследва­не изсъхваемостта на мастилата, защото тук не е от значение само абсолютната изсъхваемост на мас­тилото, а също и взаимодействието между хартия­та и мастилото, както и влиянието на температура­та и влагата във въздуха.

Изсъхването обаче може да се определи с вре­мето, в течение на което мастиленият слой, нане­сен на стъклената плочка, престава да лепне към притиснатия на него палец. Понеже за това изслед­ване е необходимо много време, според Б. И. Бе­резин в практиката се прилага същият метод: Отмерват се 2 г от изпитваното мастило и с валец се навалува върху металическа плочка. Щом като мас­тилото е добре навалувано, от същото мастило със същия валяк се нанася върху стъклена плака с раз­мер 5Х13 см. Стъклото с нанесения върху него рав­номерен слой от мастило се суши в сушилен шкаф при температура 100°С. Отвреме-на-време стък­лената плочка се изважда от сушилнята и върху мастиления слой се търкаля металическо топче с диаметър 10 мм. Мастилото се смята за изсъхна­ло, когато търкулнатото топче не образува никак­ва черта. Степента на разтриването твърде често се определя на око. За тази цел се прекарва ножът или шпахтелът по повърхността на мастилото (в кутия­та или на камъка). Добре разтритото мастило оста­вя огледално гладка повърхност, а по лошо разтри­тото се виждат бучки и зрънца. Този метод е твърде неточен и позволява установяването само на груби частици. В заводите на СССР се прилага следният по-точен метод за контролиране качеството на раз­тритите печатарски мастила. Отмерено количество от мастилото се разтваря в 200 куб. см терпентино­во масло или газ и се прецежда през металическо сито с 3600 дупки на 1 см2. Количеството на нера­зтритите бучки или зрънца върху ситото в грамове показват степента, до която е разтрито мастилото.

Друго свойство, с което се запознахме и разгле­дахме по-подробно в кн. 2 от 1952 г. на сп. „Поли­графия“, е консистенцията, която за гъстите масти­ла се изпитва чрез метода на разтягане, а на течните (напр. вестникарските) чрез методи със сачми, като определяне на вискозитета на дълбокопечатните мастила става по метода на Енглер, за който метод е необходима специална апаратура. Разтегливостта на мастилата се определя в милиметри по диаметъ­ра на мастиленото петно, което се образува, като се постави капка мастило под тежест от 250 г За опре­деляне на разтегливостта се измерва следното ко­личество мастило в грамове (което съответствува приблизително на 0,1 относително тегло и обезпе­чава постоянен обем от капката на мастилото):

За мастила от органически пигменти и милори . . . . . . . . . . . . . . . . 015

За хромно жълто . . . . . . . . . . . 020

За мастило от сажди . . . . . . . . . 010

За целта се вземат 2 стъкла от 3—5 мм дебели с размер около 72 мм в диаметър. Върху повърхност­та на долното стъкло 1 поставят мастилената капка 2 и се покрива с горното стъкло 3, над което се по­ставя тежестта 4.

След изтичане на 15 минути тежестта се снема и се измерва диаметърът на образуваната мастиле­на капка в милиметри. Този диаметър характеризи­ра разтегливостта, или с други думи вискозитета или консистенцията му.

Вискозитетът на редките мастила, напр. на ро­тационните вестникарски мастила, се измерва чрез метода със сачми. За показател на вискозитета в този случай служи времето в секунди, в течение на което желязното топче от диаметър 3,2 мм измина­ва едно разстояние от 200 мм при свободно падане в мастилото, поставено в стъклен цилиндър. Колко­то мастилото е по-гъсто, толкова повече време е не­обходимо за изминаване на разстоянието.

От казаното дотук е ясно, че с описаните някол­ко прости метода може да се даде една правилна преценка за свойствата на мастилата без скъпи ма­шини за изследване и обучени специалисти.