PolyGrafia

Наред с 60–годишното списание списание полиграфия в близкото минало се издаваха и други периодични издания, позабравени от старите им читатели и непознати на но­вите генерации. Въпреки че са списвани в коренно различ­на идейна, организационна и технологична ситуация, те съдържат концепции — документи на времето, разработ­ки и послания, поучителни и днес. Кои са изданията, обсъж­дащи проблеми на властващата след средата на ХХ в. пе­чатна комуникация, отразява енциклопедията „Българска книга“, издадена през 2004 г. Най-обобщаващо представе­ни, те кореспондират с целия цикъл от дейности, осигу­ряващи производството, разпространението, социалния оборот на продукцията, осъществявана чрез средства­та на полиграфията (термин, въведен в българския от ру­ския език именно в преломните следдеветосептемврий­ски години). Ако търсим хронологията на появата им, ще открием, че най-многочислени и ранни сред тях са за библиотечното дело и библиографията. Те принадлежат на институциите, които исторически са поемали ролята да събират, съхраняват и оползотворяват всички видове пе­чатни издания, да осигуряват библиографска и статис­тическа информация за тях, да насочват интересите на читателите и да активизират техния труд. Ценно е науч­ното съдържание, историческо и съвременно в: „Годишник на Българския библиографски институт“ (1948—1963), „Из­вестия на Народната библиотека „Кирил и Методий“ (от 1953), „Годишник на Народната библиотека „Иван Вазов“ (започнал от 1904 и продължаващ през разглеждания пери­од), „Известия на Централната библиотека на БАН“ (1959—1973), „Проблеми на специалните библиотеки“ (от 1975). Професионалното сп. „Библиотекар“ (1953—1992) дава пре­вес на оперативната информация и поставя актуални въ­проси на библиотечната политика и практика. С по-широ­ко социално звучене е вече класическото сп. „Читалище“ (от 1911), в което намират място материали за книжов­ната просвета и пропагандата на книгата. Изброените периодични издания са ценен източник на информация за функционирането на посочените институции и тяхната съдба, за водещите ги принципи и приноса на техните съ­трудници. Те са повлияни от създадените традиции у нас и от позицията на библиотекознанието като научна дис­циплина в съветската наука.

За да бъде пояснено състоянието на периодичните из­дания, свързани с другите сектори на книжовния живот в на­шата страна, е наложително да се проследят стъпките към промяна в ситуацията и организацията на печатарството, издателското дело, книготърговията, които постъпател­но стават държавна собственост и се подчиняват на цен­трализирани органи на управление. През 1948 г. е създадено Държавно полиграфическо обединение, включено в Комите­та за наука, изкуство и култура. То създава списание поли­графия (1949—2009). С Постановление на Министерския съ­вет от 1950 г. издателствата, полиграфията и търговията с печатни произведения са обединени под административ­ното ръководство на Главна дирекция в рамките на КНИК. Тази дирекция през 1957 г. е в състава на Министерството на просветата и културата, закрито през 1963 г. По това време започва издаването на бюлетина „Книгоразпростра­нение“ (1958—1984), който става орган на наскоро обособе­ното държавно обединение, назовано по същия начин. През 70-те години на ХХ в. се извършва важна трансформация на управленската структура в областта на книгоиздаването и книгата. Създаденият през 1971 г. Комитет за печата е пряко подчинен на Министерския съвет (без ранг на минис­терство), от 1974 г. е включен в Националния комплекс „Художествено творчество, културна дейност и средства за масова информация“, а от 1977 г. преминава към Комитета за култура.

Динамиката на реорганизациите, насочени към центра­лизация на управлението и утвърждаващи йерархично-пира­мидални структури, предизвиква появата на нови институ­ти и техни периодични издания. Така през 1972 г. на основата на НИИ по полиграфия се създава Научен център към Коми­тета за печата. В периода от 1973 до 1976 г. той издава два информационни бюлетина: „Книга, периодичен печат, чи­тател“ и „Полиграфия, фотография.“ За тяхното списване влияние оказват не само институционалното конституи­ране на Центъра, но и нарасналия интерес към световни­те книжовни проблеми във връзка с Международната година на книгата — 1972, възходящото развитие на възкресеното съветско „книговедение“, оценявано като комплексна наука, чийто основен подход е функционалният. Налага се принци­път всички дейности, реализиращи печатна комуникация, да се оценяват през призмата на социалното отношение към техните резултати. Така социологическите изследвания придобиват значение на определящ фактор за книжовната и културна политика. Това обяснява защо проблематиката на бюлетините придобива непозната дотогава обхватност и отразява нови тенденции на научното дирене, непарце­лирано дисциплинарно по отрасли и сравнително-аналитич­но с резултатите в чуждестранните аналогични сектори на обществения живот. Този факт е показателен и за съвременността. Диренията в широк проблемен план, значи­телно облекчени от информационните и комуникационните технологии, осигуряват резултатно възможности за взаи­модействие между роилите се печатници, издателства, книготърговски борси и вериги, купувачи и потребители на библиотечна информация — печатна и електронна. Онези за­дачи, които преди петдесет години не можеха радикално да се решават, понастоящем са отговорност на поредицата асоциации — библиотечно-информационна, на книгоиздате­лите, на печатната индустрия, призвани да откликнат с из­работването на проекти, които биха могли да получат по различни канали финансова и технологична подкрепа… Дали и т.нар. Клъстер българска медия и печат не би трябвало да разчупи черупката на уединеност и да въздейства за разши­ряване възможностите за публична изява на утвърдени спе­циалисти, публицисти, изследователи, популяризатори на проблемите и постиженията на националното печатно сло­во и на информираността с електронни средства?

Кураж за такова очакване дават увеличилите се по брой и по равнище на компетентност професионалисти, изгра­дени в последните десетилетия на ХХ в. Те водят образо­вателните форми на обучение и насочват да се преодолява в книжовната политика дейностното разделение, настоятелно търсят нови проектни перспективи. По-зрелите по възраст, които работят в условията на безплодни органи­зационни рокади, направени от тоталитарно управляващи­те, отстояват бъдещето на единодействието и обновле­нието, ратуват за отварянето на българската култура към света. След закриването на Научния център за печата през 1977 г., когато работещите в него книговеди са прехвърле­ни в НИИ по културата и в Научно-информационния център на Комитета за култура, вестник „АБВ“ (1979—1991) се нала­га като трибуна на заинтересованите от книжовността. Като информационен седмичник за книгата той играе роля на пътеводител в света на литературата, книгоиздаване­то, полиграфията, книготърговията, стимулира формиране­то на нагласи у читателите за възприемане на стойност­ното от изкуството на писаното и отпечатано слово. Именно такова периодично издание, интелигентно и широ­кодостъпно, осезателно липсва в преходните към демокра­ция времена, но това е тема на други размисли, които се на­дявам, че предстоят.