В предишния брой, в материала „Гутенбергова преса в НДК“, ви разказах как получих информация за втора подобна машина, която се намира не къде да е, а в София. Тъй като това представляваше особен интерес за мен, в първия възможен момент се озовах на мястото, където машината може да бъде видяна от всеки желаещ, а именно — ул. „Опълченска“ 66, Националния политехнически музей. Още на входа видях Гутенберговата преса, заради която бях дошъл. Ако отидете, ще я видите и вие...
Но повече от това, че в София има такава преса, ме учуди фактът, че тя е лична собственост, а не на музея. Разбира се, веднага се свързах със собственика и след няколко дена се срещнах с него, или по-точно с тях, защото собствениците са двама. Нещо повече, докато вървях по стъпките на тази машина (от възникването на идеята за нея, до реализацията ù) разбрах, че тя е по-малката сестра на онази Гутенбергова преса, за която идеше реч в онлайн дискусията ни и в предишната статия — пресата от Охрид...
На машината, която Гутенберг построил по подобие на пресите за вино и зехтин, категорично не ù вървяло. Макар на нея да била отпечатана знаменитата 42-редова библия, скоро собственикът ù Йоханес Гутенберг стигнал до финансов и емоционален крах и машината, заедно с цялата работилница и половината от тиража библии, преминали в ръцете на кредитора — Йоханес Фауст. Но това далеч не е всичко — при един пожар, който изпепелил почти целия град Майнц, пресата станала жертва на огъня. За щастие чертежите на Гутенберг били запазени и по тях впоследствие били направени други машини.
През XVI век в Скопие пристигнала една печатна преса, произведена по образец на Гутенберговата. По късно тя била преместена в Охрид, където се намира и досега. В издържаната от македонското правителство работилница може да се види „рачна изработка на хартиjа“. Там се намира и печатната машина. По непотвърдени данни това е една от 7-те работилници в света, в които се произвежда хартия по автентичната многовековна технология. В работилницата се изработват луксозни серии сувенири на ръчна хартия, които се подаряват на високопоставени гости, депутати, министри и пр. На място в самата работилница могат да се закупят сувенири (най-често отпечатъци върху ръчно изработената хартия) на цена около 10 евро.
Преди около 5 години в тази работилница попада една българска учителка. Тя е толкова впечатлена от видяното, че решава да инвестира собствени средства в едно подобно начинание, без да се съмнява, че в България, в София то ще се радва на голям интерес. С одобрението на работещите в работилницата са направени измервания и снимки. Впоследствие по тях е направено точно копие на пресата от дъбов материал. Разходите по създаването на копието г-жа Людмила Клячева поделила със свой приятел. И, както се казва, „речено-сторено“.
Двамата ентусиасти били водени от естетически и чисто практични подбуди. Естествено е, че бизнес-елементът присъства в начинанието, но той далеч не е водещ. По-скоро на преден план са стремежът към новаторство и желанието да се съчетаят познавателното начало с хармонията на изкуството, любопитството с арт-елемента. За да се убедите, вижте сами какво казва г-жа Клячева за ръчната хартия: „Изработката и използването на ръчно изработена хартия носи невероятно естетическо удоволствие. В нея могат да бъдат вградени стръкове трева, сухи цветя, листенца тютюн, власинки от цветна хартия... но най-вече любов и хилядолетна история, чиито корени са в древен Китай. Класическата технология за ръчно производство на хартия е почти непроменена от времето на нейното откриване и от по-сетнешното ù пренасяне в Европа. Известни са две класически техники за правене на ръчна хартия — източна и западна, които се различават по приготвянето на хартиената маса, изливането на листата, времето и начинът на сушене. Но най-важни са така наречените авторски техники, които са изключително разнообразни и правят хартията уникална. Съдържанието на дадена авторска хартия, начинът на изливане, на сушене и, разбира се, авторовото въображение я правят неповторима, а неповторимостта е белег на изкуството.“ Какво повече? Не ви ли се прииска да подържите в ръце тази толкова необичайна хартия?
Подобно е отношението ù и към печатния процес и най-вече към неговия създател — Йоханес Гутенберг. За него г-жа Клячева с основание смята, че е „човек, който променя света завинаги“. Но в своята философия двамата далеч не спират дотук. Те искат да бъдат и атрактивни в своите демонстрации, и полезни със знанията и информацията, която поднасят, и дидактични с подтика, който се крие в общото им послание, защото от самото начало визират децата като най-важния сегмент от бъдещата си аудитория. Първоначалните им планове били да предизвикат интерес у преподавателите и да създадат своеобразна извънучилищна дейност, която практически да допълва наученото в училището.
Виждали два основни подхода. Първият бил да предизвикат децата да събират вторични суровини, които те да изкупуват от тях. Изкупените вторични суровини щели да бъдат предавани в завода в Костенец срещу необходимата за производството на ръчна хартия суровина. После децата трябвало сами да произведат хартията, за да осмислят цялата технологична верига. Вторият сценарий е по-лесен. Става въпрос за групи, които срещу символично заплащане да наблюдават демонстрации на отливане на хартия. В края на демонстрацията всяко дете получава папка с информация за технологичния процес, историята на хартията, мястото ù в изкуството, история на книгопечатането и, разбира се, къс ръчно изработена хартия с отпечатък, направен от пресата.
В първите години печатната преса се намирала в музея „Земята и хората“. От около 2 години е в Националния политехнически музей. Както може да се очаква, апатията и липсата на ангажираност у учителското съсловие се изпречили на пътя на инициативата. В музеите двамата ентусиасти плащали и продължават да плащат наем, а като добавим и другите разходи, в бизнес изражение начинанието им се оказало направо губещо. При все това Людмила Клячева и Венцислав Каймакчийски продължават да поддържат с будителска ревност идеята и се надяват на по-добри дни. Нееднократно им е минавало през ум да преместят пресата на друго, по-посещавано място, но до момента не са намерили такова.
Изводите нека всеки да направи за себе си! Може би, ако Съюзът ни си имаше свой дом, тази Гутенбергова преса щеше да краси фоайето или някоя зала с импозантността си, но за съжаление това не е така... Не бих искал да завършвам песимистично, но се питам докога собствениците на пресата ще запазят търпението и инициативността си. Дали някой си дава сметка, че у нас се намира една от осемте работилници в света, в която се произвежда хартия по автентичната многовековна технология, възникнала в Китай, преминала през Близкия изток чрез арабите и доусъвършенствана в Европа, благодарение на която става факт и нашето — „черното изкуство“?