PolyGrafia

В предишния брой, в материала „Гу­тенбергова преса в НДК“, ви разка­зах как получих информация за втора подобна машина, която се намира не къде да е, а в София. Тъй като това представляваше особен интерес за мен, в първия възможен момент се озовах на мястото, където машина­та може да бъде видяна от всеки же­лаещ, а именно — ул. „Опълченска“ 66, Националния политехнически музей. Още на входа видях Гутенберговата преса, заради която бях дошъл. Ако отидете, ще я видите и вие...

Но повече от това, че в София има такава преса, ме учуди фактът, че тя е лична собственост, а не на музея. Разбира се, веднага се свързах със собственика и след няколко дена се срещнах с него, или по-точно с тях, защото собствениците са два­ма. Нещо повече, докато вървях по стъпките на тази машина (от въз­никването на идеята за нея, до реа­лизацията ù) разбрах, че тя е по-мал­ката сестра на онази Гутенбергова преса, за която идеше реч в онлайн дискусията ни и в предишната ста­тия — пресата от Охрид...

На машината, която Гутенберг построил по подобие на пресите за вино и зехтин, категорично не ù вър­вяло. Макар на нея да била отпечата­на знаменитата 42-редова библия, скоро собственикът ù Йоханес Гу­тенберг стигнал до финансов и емо­ционален крах и машината, заедно с цялата работилница и половината от тиража библии, преминали в ръце­те на кредитора — Йоханес Фауст. Но това далеч не е всичко — при един пожар, който изпепелил почти целия град Майнц, пресата станала жерт­ва на огъня. За щастие чертежите на Гутенберг били запазени и по тях впоследствие били направени други машини.

През XVI век в Скопие пристигна­ла една печатна преса, произведена по образец на Гутенберговата. По късно тя била преместена в Охрид, където се намира и досега. В издър­жаната от македонското правител­ство работилница може да се види „рачна изработка на хартиjа“. Там се намира и печатната машина. По не­потвърдени данни това е една от 7-те работилници в света, в които се произвежда хартия по автентич­ната многовековна технология. В ра­ботилницата се изработват луксоз­ни серии сувенири на ръчна хартия, които се подаряват на високопоста­вени гости, депутати, министри и пр. На място в самата работилница могат да се закупят сувенири (най-често отпечатъци върху ръчно изра­ботената хартия) на цена около 10 евро.

Преди около 5 години в тази рабо­тилница попада една българска учи­телка. Тя е толкова впечатлена от видяното, че решава да инвести­ра собствени средства в едно подобно начинание, без да се съмнява, че в България, в София то ще се рад­ва на голям интерес. С одобрението на работещите в работилницата са направени измервания и снимки. Впо­следствие по тях е направено точно копие на пресата от дъбов матери­ал. Разходите по създаването на ко­пието г-жа Людмила Клячева поде­лила със свой приятел. И, както се казва, „речено-сторено“.

Двамата ентусиасти били воде­ни от естетически и чисто прак­тични подбуди. Естествено е, че бизнес-елементът присъства в на­чинанието, но той далеч не е водещ. По-скоро на преден план са стреме­жът към новаторство и желание­то да се съчетаят познавателното начало с хармонията на изкуство­то, любопитството с арт-елемен­та. За да се убедите, вижте сами какво казва г-жа Клячева за ръчната хартия: „Изработката и използване­то на ръчно изработена хартия носи невероятно естетическо удоволст­вие. В нея могат да бъдат вградени стръкове трева, сухи цветя, листен­ца тютюн, власинки от цветна хар­тия... но най-вече любов и хилядолет­на история, чиито корени са в древен Китай. Класическата технология за ръчно производство на хартия е поч­ти непроменена от времето на ней­ното откриване и от по-сетнешно­то ù пренасяне в Европа. Известни са две класически техники за правене на ръчна хартия — източна и западна, които се различават по приготвяне­то на хартиената маса, изливането на листата, времето и начинът на сушене. Но най-важни са така наре­чените авторски техники, които са изключително разнообразни и правят хартията уникална. Съдържанието на дадена авторска хартия, начинът на изливане, на сушене и, разбира се, авторовото въображение я правят неповторима, а неповторимостта е белег на изкуството.“ Какво пове­че? Не ви ли се прииска да подържи­те в ръце тази толкова необичайна хартия?

Подобно е отношението ù и към печатния процес и най-вече към него­вия създател — Йоханес Гутенберг. За него г-жа Клячева с основание смя­та, че е „човек, който променя све­та завинаги“. Но в своята философия двамата далеч не спират дотук. Те искат да бъдат и атрактивни в сво­ите демонстрации, и полезни със зна­нията и информацията, която подна­сят, и дидактични с подтика, който се крие в общото им послание, защо­то от самото начало визират де­цата като най-важния сегмент от бъдещата си аудитория. Първона­чалните им планове били да предиз­викат интерес у преподавателите и да създадат своеобразна извънучи­лищна дейност, която практически да допълва наученото в училището.

Виждали два основни подхода. Първият бил да предизвикат децата да събират вторични суровини, кои­то те да изкупуват от тях. Изкупе­ните вторични суровини щели да бъ­дат предавани в завода в Костенец срещу необходимата за производ­ството на ръчна хартия суровина. После децата трябвало сами да про­изведат хартията, за да осмислят цялата технологична верига. Втори­ят сценарий е по-лесен. Става въпрос за групи, които срещу символично за­плащане да наблюдават демонстра­ции на отливане на хартия. В края на демонстрацията всяко дете получа­ва папка с информация за технологич­ния процес, историята на хартията, мястото ù в изкуството, история на книгопечатането и, разбира се, къс ръчно изработена хартия с отпеча­тък, направен от пресата.

В първите години печатната преса се намирала в музея „Земята и хората“. От около 2 години е в Нацио­налния политехнически музей. Както може да се очаква, апатията и липса­та на ангажираност у учителското съсловие се изпречили на пътя на ини­циативата. В музеите двамата ен­тусиасти плащали и продължават да плащат наем, а като добавим и дру­гите разходи, в бизнес изражение на­чинанието им се оказало направо гу­бещо. При все това Людмила Клячева и Венцислав Каймакчийски продъл­жават да поддържат с будителска ревност идеята и се надяват на по-добри дни. Нееднократно им е мина­вало през ум да преместят пресата на друго, по-посещавано място, но до момента не са намерили такова.

Изводите нека всеки да направи за себе си! Може би, ако Съюзът ни си имаше свой дом, тази Гутенберго­ва преса щеше да краси фоайето или някоя зала с импозантността си, но за съжаление това не е така... Не бих искал да завършвам песимистично, но се питам докога собствениците на пресата ще запазят търпението и инициативността си. Дали някой си дава сметка, че у нас се намира една от осемте работилници в све­та, в която се произвежда хартия по автентичната многовековна техно­логия, възникнала в Китай, премина­ла през Близкия изток чрез арабите и доусъвършенствана в Европа, бла­годарение на която става факт и на­шето — „черното изкуство“?