PolyGrafia

Отговор сигурно трябва да се търси в няколко направления. Преди всичко в промените, настъпили за три десетилетия след успешния старт на изданието през 1949 г. Ситуацията в отрасъла е коренно променена, но тук става дума не за не­говата структура и организация, а за хората, за специали­стите, които се появяват, действат, развиват се на тази професионална сцена. Настъпила е смяна на генерациите, политиката на нашите предходници за обучение на специа­листи с висше образование в чужбина — отначало в СССР, с корекция десетилетие по–късно — и ГДР, е дала категорични резултати. Независимо че местата за следване в Москва, а по–късно и в Лвов се заемаха в повечето случаи от абитури­енти, непомирисвали печатарско мастило и имащи стран­на представа за екзотичната професия „полиграфия“ — ре­зултатите бяха налице:

количествено — броят на висшистите надминаваше вече 200 човека и

качествено — ръководните позиции на почти всички структурни звена в системата на Комитета за печата, имащи отношение към печатането, се заемаха от хора с висше образование. И не само в нея, а и в сродни и свърза­ни системи, напр. външна търговия, средно специализирано образование и т.н. С една дума — материалното производ­ство и неговите управленски кадри бяха вече други.

Към специалистите, завършили в двете упоменати дър­жави, трябва да се прибавят и редица инженерни и иконо­мически кадри, създадени в българските висши учебни заве­дения, които много успешно се интегрираха в печатното производство.

Затвореността на плановото стопанство, ако към нея се добави и силната централизация, упорито водеха до от­каз от алтернативност при задоволяване информационни­те потребности на тази социална група. Имаше съветско списание полиграфия, за знаещите немски — издаваното в ГДР „Papier und Druck“, информационните издания на Научния център. Някоя и друга командировка до международно изло­жение, съвместна работа по линия на СИВ или размяна с дру­жески предприятия в ГДР. И толкова!

Не само обидно малко, но и съвсем, съвсем недостатъч­но. Тогавашното ръководство на Комитета за печата и това на отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП, от които зависеше новото „раждане“, отчитаха неблагополу­чието на тази ситуация и се оставиха да бъдат убедени, че възстановяването на списание „полиграфия“ поне с малко ще допринесе за подобряване на положението, че ще се поя­ви възможност и за споделяне на мнения, за интелектуална изява на желаещите от тази социална група. При това на не много висока, в буквалния смисъл на думата, цена, но все пак под типичния за времето контрол. Подкрепата беше осо­бено изразена от Бистра Аврамова, тогава първи замест­ник–председател на КП — човек, закърмен с идеите на пе­чатното слово, интелектуалец по рождение — в нейно лице инициаторите намериха ревностен поддръжник на идеята.

И така в края на 1979 г. беше дадена зелена светлина на проекта. Определени бяха производствените параметри на изданието, назначена беше нормалната за времето си ре­дакционна колегия, на която заслужава да се обърне малко по­вече внимание. Състав (по азбучен ред): Александър Бачев (КП), Бигония Колева (НЦ), Благомир Сираков (КП), Васил Васи­лев (главен редактор, КП), проф. д–р Димитър Георгиев (ИД комплекс „Работническо дело“), Емил Филипов (КП), Живко Станкулов, Иван Найденов (редактор, НЦ), Кирил Найденов (ЕЦФН), Любомир Луцов (КП), Наталия Качин–Хрисимова (НЦ), Недко Милчев (КП), Серафим Григоров (Комбинат „Димитър Благоев“), Тодор Чипев (зам.–главен редактор, НЦ), Кънчо Къ­нев (художник, КП). През 1983 г. от състава отпадат Биго­ния Колева, Благомир Сираков, Недко Милчев и Димитър Геор­гиев, а на тяхно място се включват Захари Главчовски (в–к „Отечествен фронт“) и Николай Камбуров. От книжка 2/81 списанието от орган на Комитета за печата става такъв на Комитета за култура, а от 1/83 — на Държавно сдружение „Българска книга и печат“. От началото на 1986 г. сдружени­ето се преименува в „Творческо стопанско обединение“. От 3/85 от редколегията излиза Емил Филипов

Течението на списанието за тези тридесет години, из­минали от полиграфия 1/80, е налице в библиотеки и част­ни сбирки. Пък и самият този юбилеен брой дава известна представа за неговото съдържание. Всеки, който се инте­ресува от историята на това трето негово издание, може да удовлетвори своето любопитство или изследователски порив. Тук и сега обаче искам да споделя впечатленията си именно от тази редакционна колегия и от нейната работа.

За по–възрастните читатели имената са познати. Мла­дите надали ще разпознаят в тях водещите специалисти в редица технологични и организационни направления от об­ластта на печатното слово от онова време. Някои от тях, за дълбоко мое съжаление, вече не са между нас. Но всич­ки те проявиха ентусиазъм и в тази присъща за система­та организационна форма даваха съвети и препоръки към главния редактор и неговия заместник какво да се публику­ва на страниците на изданието. В много случаи това си ос­таваха само пожелания, защото тогава, както и по–късно, в редиците на българските специалисти трудно се намира­ха хора, можещи да съчетаят познаването на материята с лекотата на израза и добрия български език. Така си и оста­на — проблемът с авторския контингент като главен и ос­новен в професионалната ни периодика и до ден–днешен. Но поне стопанската страна на издаването беше уредена чрез годишния бюджет на списанието. Публикуването на реклами (drupa’90) или демонстрирането на нови материали (картон от „Zanders“ за корицата) беше повече инцидент, атракция, отколкото трайна политика. Но и това се случваше все пак.

Като става дума за авторите, ми се иска да отчета ен­тусиазма на шепата български специалисти, отнасящи се по това време в категорията „научни работници“, служи­тели на Научния център по полиграфия към КП, респ. Обеди­нение „Българска полиграфия“. Сътрудниците от секциите, както и тези, ангажирани с информационното обслужване на системата, се включиха активно в списването на изда­нието, което се вижда от дела на техните материали в отделните книжки. Заедно с т.нар. „изтъкнати специали­сти“ от другите звена, от печатниците и спомагателни­те предприятия, всички те дадоха своя принос за старта и стабилизирането на изданието.

Все пак целите, които си поставяхме, бяха по–високи и затова търсехме и сътрудничество от чужбина. Работата в Постоянната работна група по полиграфия към Постоян­ната комисия по лека промишленост на СИВ даде възмож­ност да се намерят в рамките на мислимото начини за ре­ално, по–тясно сътрудничество на полето на издаваната в социалистическите страни специализирана периодика. Бю­рократичната система на СИВ, известна със своята муд­ност и инертност, все пак беше преодоляна и след почти три! години, през май 1984, в София, по наша инициатива се проведе първото заседание на главните редактори на пери­одичните издания от всички страни — членки на СИВ, на ко­ето покрай двустранните споразумения за сътрудничество беше договорено и подписано решение за издаване на общ, съвместен брой. Той видя бял свят в края на 1986 г.

Успяхме с общи усилия да издействаме в годишните пла­нове на Комисията да бъдат включвани редовни срещи на представители на редакциите, на които да се обсъждат общите проблеми и възможното сътрудничество при тях­ното решаване. Такива срещи се състояха през следващите години в Унгария, Чехословакия, ГДР. Разпадането на „социа­листическата общност“ през 1989 г. сложи естествен край на това сътрудничество.

Искам да кажа няколко думи и за технологията на редак­ционно–издателския процес, както се наричаше по това време. Началото на осемдесетте години беше характер­ но в тази област със стремежа да се въведе персоналният компютър в издателската практика, но за тази цел родни­ят „Правец“ не беше годен. За сметка на това системата на КП разполагаше с ЕЦФН (Електронен център за фотона­бор) — могъщ технологичен инструмент, представляващ реален електронен изчислителен център с изход фотонабор на хартия или филм. Някъде към 1985 г., след като с огромни усилия се сдобихме с един персонален компютър, успяхме да въведем програмния продукт „Ventura Publishers“ на „Xerox“ и да осъществим технологична връзка като запис върху дис­кета с ЕЦФН. На титулната страница 1/90 доста самох­вално оповестяваме, че изданието се обработва електрон­но. Сериозна помощ за този технологичен и организационен напредък ни оказаха колегите от Националния проектен и програмен фонд (НППФ) на обединение „Програмни проду­кти и системи“, които по това време локализираха същия този продукт във формата на „Издател“. Програмата беше толкова добра, че и до ден–днешен работи в някои издател­ски къщи.

Списанието се печаташе в „ДП Балкан“, където от 1990 г. се правеше и експонирането.

Внимателният читател сигурно би забелязал, че на те­чението 1990 липсва информация за това, чий орган е изда­нието. Напълно разбираемо — в

настъпилата промяна в края на 1989 г.

изчезва държавната структура — издател, и заедно с нея би трябвало да изчезне и самото списание. Алтернати­ва беше да се намерят ентусиасти, готови да вложат уме­ния и средства, и издаването да става вече от частна фир­ма. Признателен съм на колегите Живко Станкулов и Росица Велкова, които от началото на 1992 г. за различни периоди от време бяха част от издателския екип на списанието.

Преустройството не беше лесно, липсваше опит, сто­панската ситуация в страната беше извънредно сложна. Обичайните структури се срутваха като верижна реакция. Но колеги и приятели в страната и чужбина ни протегнаха ръка и на това място искам да им изкажа най–дълбоката си благодарност. Приютиха ни в една стаичка в бившата сгра­да на обединение „Българска полиграфия“, собственост то­гава на Полиграфическия комбинат с директор Никола Бала­банов, колегите от Репродукционния център в Държавната печатница поеха обработката на илюстрационните мате­риали, от „Датекс“/Евротайп ни помогнаха в усвояването на Mac–компютрите и програмния продукт „QuarkXPress“ за редакционната обработка, включително до експонирането на готовите страници. Печатането премина във Фондация „Кирил и Методий“. Постепенно в изданието се „промъкна­ха“ четирицветни елементи, най–вече в рекламните мате­риали, кориците „престанаха“ да бъдат черно–бели, докато най–накрая „цветният“ печат завладя цялото издание. Пре­дадохме идеята на „черното изкуство“, но икономическите фактори се оказаха по–силни от носталгията.

Опитахме се да бъдем полезни на предпечатната общ­ност с един проект, наречен „PrePress България“ — съвмест­но издание с „C.A.T. — Verlag“ от Федералната република. Мно­го ни се искаше да дадем обективна и актуална информация за промените в тази твърде динамична среда. За съжаление един гол ентусиазъм не ни стигна, издържахме само три го­дини! А идеята беше високо оценена от професионалната общност. Ако приемем, че сега тя е въплътена в едно друго издание — ProGRAFICA, пожеланието ми е за сериозен успех и негово дълголетие.

„Рекламните“ елементи! Какво бихме правили без наши­те рекламодатели и най–вече без виенските фирми „Бра­тя Хен“ (MAN), „Бертолд&Щемпел“ (Heidelberg, Linotype–Hell), по–късно и „KBA Planeta“, BSR. Заедно с много други — ди­ректно или чрез българските им представителства, които е невъзможно да бъдат изброени тук — „следите“ им са ос­танали в годишнините на списанието и заедно с това оста­ва и моята дълбока признателност за добрата съвместна работа в течение на многото години. За тяхното доверие в мисията на изданието, за да се превърне то в истинска институция в полето на българската печатна комуникация.

Когато става дума за „институционализирането“ на полиграфия не мога да не спомена приноса на списанието в борбата за създаване на браншова организация на печа­тарската индустрия в страната, за организирането на спе­циализираното изложение в рамките на Международния па­наир в Пловдив „ПринтКом“ преди повече от десет години, за учредяването наградите „Печатар“ и „Доставчик“ на го­дината, за конкурса „Най–добър календар“, за съвместно­то издание календара на консорциума „Дунав Прес“, студио „Плакат“ и списание полиграфия, както и редица други ме­роприятия, между които кръглата маса по проблемите на образованието в рамките на ЕкспоПринт&Пак в Междуна­родния изложбен център в София.

Както и всяка история, моята история на списание полиграфия приключва в края на 2005 г. след 27 години труд като главен редактор и 15 години като негов издател, но историята на списанието продължи, когато неговият жи­вот се пое от една друга, по–млада генерация. Това, което започна pro bono publico като на шега за мен — печатаря, едно своеобразно hobby, неусетно превърнало се в мое вто­ро аз, намери логичния си завършек в областта на издател­ската дейност.

И ако имам право да кажа I Have a Dream, то тя, моята мечта, е — в годината на следващия юбилей око­ло институцията полиграфия да има още много други професионални издания за благото на печатното слово и вечното „черно изкуство“. И те да се четат!