Забравена парола

Ще получите нова парола на посочения от Вас email.

 

І-во издание на сп. полиграфия (1949 – 1965 г.)



КЪМ ВЪПРОСА ЗА БЪЛГАРСКИ ШРИФТ

КИРИЛ ВАСИЛЕВ

Наборният или акцидентният шрифт изразяват тъй ярко художествения облик на еднаепоха, както архитектурата, модата, прилож-ните изкуства. Досега ние сме се погрижилида развием всички отрасли на нашата култура, ала въпросът да се създаде някакъвбългарски шрифт се повдигна за пръв пъттая година от Д. Константинов в страницитена „Полиграфия“ и с един доклад от ГеоргиНиколов пред секцията на техник-графицитепри Научно-техническия съюз.

Да се създаде един нов шрифт, който даизразява епохата, е тъй мъчно, както да сесътвори нов монументален стил в архитектурата или нова школа в живописта. Шрифтът,като печатен белег на мисълта и речта наедин народ или на едно общество, е най-де-ликатният творчески синтез — защото тук сеработи с крайно упростени и съвсем малкосредства за израз, защото буквите на всяканационална азбука са такъв математичен абсолют, както числата; при това, изискванетошрифтът да бъде четлив не позволява да сеусложняват изразните възможности. Задачите,които стоят пред българските графици и ху-дожници, са сложни и трудни, и те могат дабъдат разчленени на няколко въпроси.

Към един класичен шрифт. — Следпетвековно развитие, книгопечатните шрифтовеса достигнали почти до пределно развитие —тъй като в техните конструкции са въплъщавани всички рационални геометрични въз-можности за графичен израз. Художницитемогат да разнообразят още много декора-тивните рисувани шрифтове за заглавки,корици и надписи. Ала не е така работата снаборния печатарски шрифт, който не е самочиста естетическа проблема, що може дабъде поверена на богатото въображение нанякой художник; той е по-скоро явление отобластта на математиката, една геометричнатеорема, която не може да бъде доказванапо много начини. Като проучим ония от съз-дадените досега шрифтове, които са се на-ложили за широка употреба, ще видим, че теса вариации на една-две възможности. Притова положение трябва да се реши въпросътдали може да се излезе извън създаденото,и не е ли рационално да се възприеме най-добрият, най-завършеният от познатите шриф-тове за класичен международен шрифт. Трябвада се спрем, разбира се, на оня от тях, койтовъплъщава едновременно най-голямо графичносъвършенство — с най-добра четимост.

Този въпрос за масовия печат практиче-ски е разрешен в полза на два - три най-употребими основни шрифтове, които са при-способени към националните азбуки. Днесповечето еврепейски народи, включително Съветският съюз, са усвоили главно печатниятшрифт от типа антиква — л а т и н е. Антик-вата е един от най-старите европейски шриф-тове, от края на 15 век, който носи чисторенесансов характер, защото се изгражда възоснова на античния римски шрифт от главнибукви, що се дълбае по архитектурни обекти,и на хуманистичното писмо от Ренесанса. Ос-вен че е логично и геометрично прост (с малкиелегантни извиви в опашките на буквите К, R,Q и у нашето Я) — този шрифт удовлетворяваосновното хармонично изискване за всяка ком-позиция : неговите дебели и тънки буквенищрихи ни дават чувство за ритъм, което е главна съставка на

естетичното възприятие. Чувството за ри-тъм иде от пулса-циите на нашата кръв,  от дишането, ходенето, действията в труда, от природните яв-ления. Ритъмът на тънко-дебелите щрихи в антиквата— латинето дава психофизиологична отмора наокото, което следи редовете. Освен това, отсечките в краищата на буквените линии —които на пръв поглед могат да бъдат смет-нати за украшения — фиксират и изравняватза окото съразмерността на буквите, „стягат“ и „заключват“ хармонично тяхната пластична маса, ограничават погледа да не се„плъзга“ навън от линейния ритъм на графичната композиция. Благодарение на тия стъ-палчести и главулечни отсечки, черните стълб-чета (вертикалните щрихи) на буквите сераздачечават помежду си и латинето е един „продухан“ шрифт, с достатъчно „въздух“между буквените поредици. Особено са важнития качества на латинето за заглавни набори:такъв надпис е зрително по-лек и се свързваграфично по-добре с печатната колона оттънки букви. Старата пък антиква, с тиясилни параболични извиви от краищата на отсечките към буквените колонки, е особенокрасива за едри начални букви. Всички тиякачества на антиквата и модернизираната и` вариация — латинето, изтъкват тоя тип шрифткато особено строен и елегантен; буквенитекомпозиции са изградени максимално в еднаправилна система върху елементите на квад-рчта, кръга, овалата, диагонала, вертикалата ихоризонталата. Научно е доказано, че латинетосе чете най-леко и най-малко уморява очите.

У нас особена гражданственост доби шриф-тът к о р и н а, който наглед има пропорциитена латинето, но общото му буквено поле епо-широко; буквените щрихи са почти еднакводебели навсякъде, както това личи от следнатасъпоставка на гармонд главни букви от дваташрифта:

Поради тия две особености, шрифтът ко-рина популярно минава за по-четлив. Коринатасъщо притежава отсечки, ала те са подпухнали,заоблени. Най-характерна разлика в скелетнатарисунка на двата шрифта има в главнатабуква А: в латинето тя е строен остър ъгъл,в корината тая буква има хоризонтален „таван“ — ; извивките на буквата К в латинетоса по-изящни. Голяма част от нашите печатарии публиката се влюбиха в шрифта корина —като „по-четлив“, и той се прилага масовов популярните издания: учебници, брошури,вестници, формуляри и в художествената ли-тература. Като по-плътен шрифт, коринатанаистина може би издържа по-големи тиражи.Но при естетично сравнение с латинето, тядалеч му отстъпя и изглежда като неговопарвенюшко подражание. Липсва и` всякакъвритъм, геометричният и рисунък е бляд ипотромав, завършечните части са груби. Дажекогато са в добро състояние, някои комплектиот тоя шрифт, особено петитът и получерният,изглеждат замърсени; особено е грозна ко-рината, когато се похаби: главулеците и` стават смачкани и завалени.

За специални набори, главно в акцидент-ния печат, понякога и за стихотворни сбирки,се употребява шрифтът ; неговитеосновни допълнителни щрихи са еднаквоплътни, липсват му всякакви отсечки. Гро-тескът е тържество на чиста геометричнаархитектоника, той има, както се казва, „ске-летен характер“. Този шрифт мъчно може дасе усвои за четивни набори, защото — когатое в голяма маса — отегчава и изморява окото.А в заглавни текстове, буквите му — когатоса без разредки — се тълпят в гъста, мъчно-четлива с един поглед композиция.

Като се имат предвид тия естетични и пси-хофизиологични качества на най-главните упо-требими наборни шрифтове — латине, корина,гротекс — може да се препоръча един от тяхза универсален съвременен шрифт, тъй кактонапр. в живописта се препоръчва реалистич-ния стил като най-пълноценен похват за изобразяване. Според нас предимствата са настраната на латинето, който е класичен шрифтна европейската култура; а и сам по себе сишрифтът антиква-латине е построен по еднагеометрична закономерност, която удовлетво-рява прочутото Златно правило за хармо-ния и пропорции, притежава най-голяма гра-фическа стройност и най-добри психофизио-логични качества относно четимост.

Реформи в сегашния славянскиграждански шрифт. — Когато се говориза славянската азбука, с която сега си служим,обикновено се пропуща това, че тя е еднаревизирана в по-ново време азбука.

Първоначално българската азбука, коятопосле става всеславянска, е създадена около 855 г. от Кирил Философ. Но през този векв нашите земи и в близките славянски страниса налице две азбуки — кирилица, прото-тип на днешното ни писмо, и глаголица,съвсем непонятна вече за нас. Едната се при-писва на Кирила, другата — на ученика му Климент Охридски. Историографите още сараздвоени по въпроса коя от двете е по-стараи коя собствено е дело на Кирил. Още в1913 г. руският академик Соболевски изказаоснователно мнение, че именно кирилицатае дело на Кирил и следователно е по-стара.Тя произлиза от официалното гръцко цър-ковно писмо около IX век, като буквите ш, ц,з са навеяни от еврейската азбука.

Съвременните техници-графици не призна-ват на кирилицата качеството на шрифт; тенамират, че тя е само азбука, изразена чрезкириловски почерк. Този възглед е прекаленотехнологичен, понеже излиза от производ-ственото схващане за шрифта — че самоиздялана от дърво или излята от метал стан-дартна печатна буквена форма е носител на

шрифтови призна-ци. В същност пе-чатарският шрифт есамо възпроизвеж-дане на специалносъздадени графич-ни (писани) шриф-тове, в които рав-номерно са спа-зени известни композиционни изиск-вания. Кирилицатаблизо десет века еписана на ръка ив църковнославян-ските книги се явя-ва в различни вари-ации, но основният

и буквен тип е тъй стабилен, тя притежаватакава геометрична съразмерност, че с правоможем да смятаме някогашната кирилица запръв и единствен наш националеншрифт. Съветски буквоведи го наричат славянски буквен устав или полуустав. Отнего през време на книгопечатането се създава една доста разкрасена буквена вариация, под име църковно - славянски шрифт,с който в Русия са печатани богослужебникниги. Това е вторият съществуващ об-щославянски шрифт. От друга страна, пак от кирилицата (славянския буквен устав) е произлязъл в началото на 18 век и пър-вият славянски граждански шрифт—като дело на великия реформатор Петър I.Приемаше се, че Петър в 1708 г. възложилна холандски майстори да изработят по-мо-дерни славянски печатарски буквени знаци,като вземат за основа кирилицата и я под-чинят на облика на общоевропейския тогава-шен латински шрифт, наричан „антиква”; за-това и този петровски шрифт носи печатар-ското име антиква, а негова сетнешна постройна модификация е шрифта славянсколатине. Сега съветският изкуствовед А. Шиц-гал („Графическая основа рускаго граждан-скаго шрифта“, 1947) доказва, че в същностпетровският шрифт е възникнал на местнапочва — от лични рисунки на Петър I и наруски графици-печатари, като в основата муса включени елементите на кирилицата, евро-пейската антиква и руското гражданско писмооколо това време.

Петровската славянска антиква е нещо по-вече от латинска стилизация на общославян-ската азбука. Тя е и реформа на самата Ки-риловска азбука. За главните и малките букви А и Е Петър приема изцяло латинското озна-чение ; кириловското Д пише като ръкописналатинска буква g; славянското Н става И, пообразец на обърната латинска буква N; славянското N, което отначало е еднакво с латинското, става Н. Петър изхвърля и някоибукви от претрупаната кирилица. По-късно,към 1740 г., Руската академия прави новиреформи в тая модернизирана азбука: обръщаотново g на Д, променя опашките на Ц и Щ, изхвърля буквата S като втори знак за3. От типографско и графическо гледищеобаче не може да се каже, че реформениятпроцес, проведен от Петър I и от Рускатаакадемия е напълно завършен. Наистина най-добре е един народ да се отнася със све-щена почит към хилядогодишните завети насвоята писменост и да си служи с тради-ционните писмени знаци, ала — един пътоткрит — логично е реформеният процес дасе изрази в напълно рационална дообра-ботка на някои букви, които не са подчиненинапълно на графичния канон. А такива буквиима в сегашната ни гражданска азбука.

В днешната българска азбука са обосо-бени 29 от 43-те знака на кирилицата; 11 оттях са общи с латиницата (А, В, Е, К, М, Н, О,Р, С, Т, X) — макар да не означават еднаквизвукове-букви; 18 буквени знаци са специ-фично славянски (Б, Г, Д, Ж, 3, И, Л, П, У, Ф,Ц, Ш, Щ, Ъ, Ю, Я) — като много от тях са из-влечени от букви и елементи на старогръц-ката азбука, от която впрочем са заети ивсички други общи латино-славянски букви.Между сегашните ни буквени знаци има ня-кои, които представят известни графични не-удобства и естетични слабости; трябва да сеима предвид, че тук става дума предимно заглавните букви.

1.Една група букви имат широкитела, които нарушават измерения ритъм наобщата буквена поредица; това са буквите:Ж, Ш, Щ, Ю. С изключение на рядко употреби-мата W и на ω, такъв тип букви не се срещатв другите азбуки. „Пространствената криза”при тия букви се явява най-вече при афиш-ните и рисуваните шрифтове, където технитетела стават особено широки. Тези букви имати най-примитивна структура, която напомняхалдейската и китайската писменост — драскани отвесни чертици, пресичани с хоризон-тали. И в ръкописното писмо те не се изписват леко с ръка, с единно, монолитнозавъртване на линията, както при повечетобукви. Но тия букви са типично славянски —с изключение на Ш, която се среща в същияили обърнат вид в много древни азбуки От буквата ж не можем да се отървем, ос-вен ако приемем за този звук изоставенатакирилова-петровска буква — с ударение, илипък латинското j, но това води до обезлича-ване на националната азбука: аба (жаба),jeнa (жена.)

Буквата Ю е очевидно една твърде сгло-бена буква, чиито елементи нито се държатконструктивно убедително, нито пък иматправилна фонетична основа (тя би трябвалода бъде I-У, сиреч иу, а не йо, както е сега).Повече графична стегнатост би се получилаако съединителната частица изчезне и йотатасе долепи до о-то. Фонетично правилно бибило за знак на тоя звук да се излиза отударено у — със запетая или •• (умлаут), коетоще означава съкращение или омекчаване назвука у до гласка ю:

ЎНАК, ЛЎЛКА, НАК, ЛЛКА;

или пък, още по-латинизирано: UHAK, ЛUЛКА.Всички тия реформи на Ю, колкото да саоснователни, биха ни отвели наново далеч отславянския буквен устав, и не смеем да гипрепоръчаме, с изключение на графичнотоопростяване на сегашната Ю (Виж клишетопо-долу).

2. Група букви имат по-високилица, което от технико-графическо гледищесъщо е неудобно: става дума за д, й, ф, ц,щ. Известно е, че запетайката над и` и опаш-ките на ц и щ се лесно чупят и повреждат.Въпросът с Й може да се разреши лесно, катозапетайката влезе в тялото на буквата. Опаш-ката на Ц също може да влезе вътре в праз-ното пространство — като съвсем малкасредна колонка (един вид буква Ш с нама-лена средна колонка). Труден е въпросът сбуквата Щ. Понякога художниците изписваттия букви — Ц и Щ, само като продължаватмалко надясно основата им, без да завиват„крак“. Случаят с буквата Д може да се раз-реши само като се приеме латинският и` тип,както това ще се разгледа отделно. Съвсем

неудобни са горната и долна опашка на бук-вата Ф; поради тях кръгът става малък и нее в строй с буквите О и С; главната буква физглежда смачкана и къса, редовната се струвапо-дълга от главната, поради това, че опаш-ките и` стърчат извън редовете Буквата Фспокойно може да се лиши от тия си опашки—подобно на старата буква 9 и да се изравнис буквата O.

3. Трета група букви имат по-тясно лице (око) или създават около себеси празни пространства: А, Г, Т, У, Ф. Ако се

случат няколко такива букви една до друга,получават се „дупки“, които графиците осо-бено ненавиждат. Тази ненавист е по-скоропрофесионален предразсъдък, отколкото даима законни естетични и психофизиологичниоснования. В същност, празнините между бук-вите „проветряват“ буквената композиция ипозволяват на окото да се отморява; думи,изградени от букви само с вертикални, сбли-жени една до друга щрихи, биха били тежкиза разчитане. Художниците намаляват прека-ления „въздух“ между буквите като намаля-ват разстоянието между им или като вкарватиздатъците на едни букви в празното полена други. Този принцип може да се приложии в печатарските шрифтове, като особено зазаглавия и афиши може да се създадат исглобяеми тела на едрите букви, които да севмъкват едни в други — ГАТ, УА, РА, ГЛ — зада се избягват празнините помежду им.

4. Група букви имат очевидниестетични недъзи. — Това е на първомясто буквата Ъ, макар да е от най-типичнитеславянски букви. Тя няма самостоятелна строй-ност и като че може да бъде само междиннаили финална буква; абсолютно е неудобна инеизразителна в начало на дума, защото гра-фичната рисунка на тази буква почва някак„сакато“. От декоративно гледище, буква Ъсъздава неприятни чувства у художниците,защото, както се изрази един, „тя сякаш за-лита да падне напред“ с тежкия си стърчащклюн. За да отдръпнат този „клюн“ навътрев буквеното каре, художниците изписват стъл-беца на тая буква диагонално, както в ня-кои славянски ръкописи: така рисунката наЪ се включва в правоъгълно пространство;при това в азбуката има и други букви с диа-гонални конструкции — А, X, У; наистина, диа-гонална структура на Ъ би нарушила систематаБ, Р, Ь, В, Я — с която Ъ се родее, но катоспецифична славянобългарска буква, тя можеда има свое характерно изображение. По-важно е, че фигурата на тази буква изглеждатвърде „затворена“ отзад — за да може даозначава гласов знак в края на дума, ощеповече, че вековният навик я е приемал катобезгласна крайна буква. По тази причина ду-мите ъгъл, Ъптон, Мерхамлъ, имамбаялдъ изглеждат инвалидни ; глаголната форма „съ“ също изглеждаше беззвуч-на, затова неестествено се

принудихме да я пишем „са“.  Фонетично много по-оправ- дано беше за звука –ъ да запазим , защото произлиза от ударено,потъмняло А; или пък, да усвоим такъв знак,който отново да указва на потъмняла гласкаА. Бихме могли да си служим с ударено а—à—ä; може да се упрости предишната буква, като се пише — или като някогашната кириловска буква , чиято хоризонтала е счу-пена надолу в остър ъгъл V; — или пък самокато клуп — ; тогава тя и ръкописно ще сепише просто и лесно.

Буква Л също се нуждае от корекция, за-щото предната и` част е конструктивно не-убедителна, „сглобката между хиперболнатаизвивка и хоризонталния „таван“ е произ-волна, буквата не удовлетворява някакви хар-монични закони. По-красиво би било буква Лда изхожда от ръкописния си тип и от ста-робългарската форма (респективно ланда),както и да се равни по строеж с буква А

в латинскияшрифт. Такабуква Л биполучила аб-солютна кон-структивна

стабилност; възможни са шест вариации оттози тип (първият ред на клишето). По та-къв образец (тип А) е разрешена буква Л вняколко нови съветски шрифтове, изработениот художниците Пискарев и Банников. Но Лможе и да запази главния си стълбец отве-сен; тогава са възможни четири вариации(вторият ред на клишето; последната ва-риация е на Пискарев).

Близък е случаят с буква Д, която при-чинява много затруднения на художниците.Тази буква е особено красива в българо-сла-вянските ръкописи, , с големите си крака надолу. Ала тъкмо те са неудобни от печатар-ско гледище. Буква Д може да се приравникъм типа на буква А, евентуално и на Л) респ.на гръцката делта — , от която изхождаславянската форма); тя би могла да се изпише по канона на шрифта ла-тине, или пък, ако се излиза от днешната и` ръкописна форма, букваД може да се приближи към латинския типD, който притежава съвършена конструктивнаи естетична закономерност; възможни са ня-колко вариации с наклонени (полуръкописни)стълбици на буквата, които биха я запазилиот пълно полатинчаване. Ето как биха из-глеждали думи с такова D: Dоговор, Разграd. Буква У също е едно неправило разреше-ние. Фактът, че художниците я изписват понай-различни начини, показва, че тя не при-тежава категорична закономерност. Дългатаопашка на редовната буква, а в някой шрифтове и на главната буква — под редовете, е един недъг от графично гледище ; тази опашкаот друга страна намалява законното тяло,ъгъла v на главната буква — който би тряб-вало да отговаря на ъглите на А, Д и Л. Ра-ционално би било У да се освободи от опаш-ката си и да остане само като кириловскатабуква „ижици“—, респ. латинско v: vжас, cv-ров, марабv. У може да се пише и като Y,както се среща в славянските текстове катознак за ч: Ужас, суров, марабу. Но в худо-жествени шрифтове У може да присвои кра-сивата форма на старобългарската буква сколелце отдолу; от нея може да се получиупростена форма на обърнат клуп — .

Български национален шрифт.—Съвсем другояче се слага въпросът за мо-дерен български шрифт, ако се излиза самоот национално завещаните форми или се по-стави задача да се създаде национално от-личителен шрифт, като принос в общославян-ската писмена култура. Тогава направо можеда се излиза от буквения стил на кирилицата,която въплъщава твърде хармонични закони.Нейните букви видимо изглеждат като да саот получерна гарнитура, понеже вертикалитеса твърде широки; ала в кирилицата съществува композиционен ритъм, който иде отиграта на тънки и дебели линии, както в ла-тинето. При това и у нашата кирилица букве-ните щрихи се разширяват към края и прие-мат някъде, главулчести надебелявания, коитонапомнят елегантните отсечки на латинето.Най-важно е, този стар наш буквен устав дасе подложи на каноните на Златното правилоза съотношение в дебелината на тънките идебелите щрихи, както и за празните междинив буквите — което в кирилицата не е прецизно спазено. Трябва да се намали нейниятхарактер на получер шрифт и да добие по-строен и лек вид. Модернизираният църковно-славянски шрифт, който още се употребявасега за специални текстове, седи някъде посредата на тия общи конструктивни изисква-ния ; той ясно е усвоил и отсечките на латинето. Ала неговите букви имат ба-рокови украшения, които трябва да се упростяткакто и да се изгладят претенциозните ъгле-сти чупки в буквите

Една модернизирана кирилица може да дадеособено красив шрифт за заглавни и специални текстове за художествен печат, по-добно на шрифта „белве“. Ако вместо стро-гата тенденция към кръг или елипса в буквитеБ, В, 3, Р, Ъ и строгите ъгли в буквата Мсе приемат характерните по-свободни парабо-лични извиви на славянските букви — ще сеполучи един твърде национално оцветен шрифт,който ще отговаря и на всички изисквания замодерните типографски шрифтове.

 
11.10.2011.
Автор: Polygrafiа Magazine
1 Коментари
Таг :

От архива/историята

Сподели в: Share Tweet
Продължение

Още статии от същата категория

Коментари1Добави коментар

  • Oleg Genov24.05.2013 16.47ч.

    Изключително интересен е фактът, че пишете за всичко свързано с книгите, писмеността и оформлението с толкова много грешки в статията си! И аз се извинявам, но дори нямам търпението да прочета докрай тази привидно интересна статия, благодаряние на всичките прилепени една за друга думи и много тирета, който накъсват всички думи, лошото пренасяне на новите изречения на следващ ред и ред други нередни в такава статия грешки! Не знам откъде Ви е хрумнала тази идея, но не смятам, че някой би си дал труда да прочете написаното, след като изисква неимоверни усилия да се разчете и изтърпи това! Надявам се да я поправите, за да има повече хора, които да я оценят, а не все повече, които се зачитат и след няколко реда им писва да си играят на котка и мишка с мисълта ви, заради неспулучливата Ви работа с изписването!

Добави коментар