Забравена парола

Ще получите нова парола на посочения от Вас email.

 

ІІ-ро издание на сп. полиграфия (1967 – 1970 г.)



Поява и развитие на книгопечатането в България

М. Василев


Тази година се навършват петстотин години от смъртта на великия откривател на книгопечатането Йохан Гутенберг. Човечеството с право отдава необходимото внимание на това гениално откритие, което позволи книгата не само да се демократизира, но и да се издигне ролята є до невиждан разцвет в общественото и културното развитие на народите. Малко са открития като книгопечатането, които са били толкова необходими за човека и са създадени така зрели, за
да не претърпят промени векове наред. И днес при наличието на много съвършена техника и велики открития във всички области на човешкото развитие книгопечатането продължава да се използува така, както Гутенберг го създаде. Днес обаче неговата роля и значение за обществено-политическото, научното и културното развитие на човечеството са стократно по-големи. Ние не можем да си представим света сега без книгата, вестника и списанието с тяхната възпитателна роля за овладяването на науката, техниката, за развитието и прогреса на човешкото
общество.С право големият наш възрожденски писател Любен Каравелов, който добре познаваше силата и значението на книгопечатането, писа, че книгопечатането е спасило от гибел плодовете от умствения труд на човечеството и е обезпечило хода на бъдещия прогрес.
Когато на Запад великото откритие на Иохан Гутенберг се е развивало с бързи темпове, България е била под тежко османско робство. Поробителите са унищожили всички културни ценности, в това число книги, ръкописи и други писмени документи, дело на нашите бележити творци от Преславската и Търновската книгописна школа. В този тежък исторически период за нашия народ са били спасени от родолюбиви българи само отделни екземпляри, изнесени извън страната, по които сега съдим за високата култура, до която се е издигнала нашата ръкописна книга.
Цели столетия нашият народ тъне в мрак без родна книга и просвета. Поробителите ревниво преследват всяка проява на духовен и културен живот и особено отпечатването и разпространението на книги на наш роден език. Всяко искане за откриване и създаване на печатници вътре в пределите на страната ни считат за опасно и жестоко преследват.
Това е дало тежък отпечатък върху нашия политически, духовен и културен живот. То обаче не е попречило hа много родолюбиви българи,излезли извън страната, да се запознаят с техниката на книгопечатането, да видят и осъзнаят силата и значението на печатната книга, ролята и значението на печатното слово за национално пробуждане на поробения народ и неговото освобождение от духовно и политическо робство. Много отрано българите в чужбина
започват да отпечатват книги и да ги изпращат по знайни и незнайни пътища вътре в страната. Това са били книги главно с религиозно съдържание, служебници, псалтири, часослови, евангелия и др., предназначени за проповеди в църкви и манастири, книги за опазване нашето духовно наследство. Един от първите българи, който отпечатва книги в Румъния, предназначени за богослужебни проповеди от българските свещеници в страната, е свещеник Макарий. С най-горещо желание да опази българското православие от потурчване той отпечатва в 1508 г. книгата „Служебник“, в 1510 г. книгата „Октоих“ или „Осмогласник“ и в 1512 г. книгата
„Четвороевангелие“. И трите книги са отпечатани на среднобългарски език, шрифтът наподобява литургическия устав на търновските ръкописни книги от времето на Патриарх Евтимий. Текстът е отпечатан с черно мастило, а заглавните текстове, заставки, винетки и инициали с червено. Номерацията на страниците е с букви от азбуката, а съотношението на белите полета в страницата е 3:4:7:8, при което за текста е останало само 1/3 от полето на страницата. В послесловието и на трите книги се казва, че за тяхното набиране и отпечатване се грижи свещеник Макарий. Къде и как обаче той е изучил техниката на книгопечатането, не е отбелязано в книгате. Предполага се,
че книгите са отпечатани в някой от манастирите край гр. Търговище в Румъния, където по това време е имало вече българска печатница. Друг българин, който оставя по-ярка следа в историята на нашето книгопечатане, е Яков Крайков, родом от гр. Кюстендил. Към средата на XVI в. той се преселил във Венеция и там се посветил на книгоиздаване и книгопечатане. Всъщност той е бил подготвен книжовник с големи познания в областта на славянската и гръцката литература. Известно е, че по онова време във Венеция е имало големи славянски печатници, между които и печатницата на черногорския емигрант Божидар Вукевич. След смъртта на последния около 1566 год. Яков Крайков наел печатницата, набавил нови шрифтове и тъй като бил добре опознал техниката на книгопечатането, успешно се справил с нейната организация. Първата книга, която Крайков отпечатил в новообзаведената печатница, е била „Часослов“ — малка по обем и формат книга. Нейните особени белези се състоят в това, че всяка статия се оглавява от заставка с орнаментирана плетеница, а където завършва текстът, полето е запълнено с малка гравюра на
дърво, изобразяваща религиозни сцени, свързани със съдържанието на текста. На следващата година Яков Крайков отпечатва втората си книга „Псалтир“, а през 1570 год. и книгата „Молитвеник“. И двете книги са близки по замисъл на оформление до „Часослова“, особено по формата и броя на редовете в страницата. Чувствува се стремеж книгите да бъдат хубаво отпечатани и четливи. За пръв път в наша книга Яков Крайков редактира и сверява текста,
отстранява всички грешки, допуснати в по-старите издания, подлага на преценка и самия набор и въвежда смисленото пренасяне по срички. Книгите на Яков Крайков намерили път и проникнали в страната ни. С особена популярност се ползували те в Самоковска, Кюстендилска и Скопска епархия.

Настъпва наново мъртъв период и едва в 1651 год. друг българин, стипендиант на католическата църква в Рим — Филип Станиславов, родом от Никополско, отпечатва в Рим книгата „Абагар“. Това е труд с компилативно съдържание от канонически и апокрифни молитви, в която има и негови оригинални текстове. Написана е на новобългарски език,набрана е с красив шрифт — кирилица. Тя е считана от някои наши учени, като Т. Балан и др.,за първа българска печатна книга. Отпечатана е на 5 големи листа само от едната страна с размери 45×35 см в 4 колони, като всяка колона еобградена с типографски орнамент, така че отделни листа да могат да се залепват на
стена и използуват от повече читатели или пък, изрязани по колоните, да могат да се навиват на свитък и такада се използуват. Екземплярите обаче, които са стигнали до нас, са със сгънати листа във формата на обикновена книга. Фиг. 1. Страница от Абагар Към средата на XVIII век в някои области на страната ни се появява първата илюстрована печатна книга — „Стематография“, дело на Христофор Жефарович, родом от гр. Дойран — Македония. Тя е отпечатана във Виена към края на 1741 год. и е предназначена за сърби и българи. Илюстрациите в книгата са образи на политически и духовни дейци, изработени на медна гравюра, от които 16 картини на цяластраница, рисувани и гравирани от автора, и 56герба на различни страни. Текстът в книгата играевторостепенна роля, служи за поясняване на илюстрациите. Шрифтът е църковнославянски полуустав,появил се в началото на XVIII в. Книгата се е пол-зувала с голяма почит между нашите иконографи.Старите майстори зографи са черпили от нея идеяза образите на български исторически личности иизвличали сцени за изписване на Троянския, Преоб-раженския и други манастири. Фиг. 2. Стр. от Стематография През втората половина на XVIII в. в нашата странасе появяват и първите признаци на нашето литературно възраждане. Начело на това възражданекато първа значителна творба е трудът на ПаисийХилендарски „История славянобългарска“. Порадилипсата на условия обаче книгата не е била отпечатана, тя се е преписвала на ръка.
Ревностенпреписвач на Паисиевата История е бил Софроний Врачански. Той остро е чувствувал нуждата отпечатна книга за българите и когато по-късно написал своето произведение „Житие и страданиегрешного Софрония“ (Кириакодромион) или „Неделник“, упорито търси пътища да го отпечати. За дапостигне това, Софроний Врачански се обръща свъзвание към българските търговци в Румъния даго подпомогнат материално. На призива му се от-зовават 26 българи, главно духовници. Средстватаобаче се оказват недостатъчни и затова на помощсъс своя труд идват българите печатари в Румъния.Неделникът е бил отпечатан в Римнишката епископска печатница на 25 ноември 1806 год. ипонеже е написан на чист български език и епредназначен за българите, нашият народ я считаза родоначалник на българското книгоиздаване.С почина си за отпечатване на своята книга Софроний Врачански даде пример на нашите възрожденци и революционери. Само за две десетилетия от отпечатването на Неделника излизат отпечат 22 български книги, които дават мощентласък в развитието на нашето духовно, политическо и просветно дело. За кратко време нашиятнарод порасна духовно едва ли не с няколко века.Книгата за него стана действително великасила.
Този период е забележителен за нас и с появатана първите печатници в страната. Известно е, чеосновоположник на нашето книгопечатане е Никола Карастоянов, който пръв, още в 1828 г. открил своя печатница в Самоков. Трябва да отбележим обаче, че много по-рано, още в края наXVIII в. и началото на XIX в. в нашите манастириСвета гора, Рилски, Бачковски, Троянски и др. сасъществували така наречените „щампарници“, вкоито дълго време са отпечатвани щампи — графически издания (репродукции на картини). Щампите са религиозни картини с образа на св. Богородица, св. Иван Рилски, Разпятие Христово и др.или сцени и изгледи от манастирите, рисувани и гравирани върху медна или дървена плоча и отпечатани на дървзна или железна преса. Онези, коитоса посещавали Рилския манастир, може би са видели в музея запазена и досега стара медна гра-вюра, а до 1927 г. имаше и части от пресата, накоято са били отпечатвани щампите (вероятно товае биаа примитивна дълбокопечатна преса).
Най-старата датирана щампа с лика на Ив. Рилские изработена през 1791 г. във Виена. Щампи със същия образ са гравирани и от местни художницигравьори. И едните, и другите са отпечатвани вРиломанастирската печатница. Повече от меднитеплочи обаче са гравирани в чужбина, главно вМосква, Виена и други градове и са били дело наголеми майстори на гравюрата. Фиг. 3. Риломана-стирска щамп Забележително е и това, че през този период успоредно с развитието на щампарниците в Рилскияи Бачковския манастир по подобие на светогорсските манастири се развива и подвързията на книги. Подзързвачите на манастирските книги се нари-чали дамаскинари от самите книги, които носелиимето дамаскини. Към края на XVIII и началото наXIX в. поддържането на книги както в Рилския,така и в някои други наши манастири е било твърде
развито. Дамаскинските сборници са били със-тавяни от будни и ученолюбиви монаси, които встремежа за тяхното опазване се грижели и заподвързията им. Макар и с примитивни средства,технологията и самото художествено оформлениена подвързията са били на особена висота. Затвърди корици на книгите са били използувани дъски, облечени в кожа, а в някои книги са по-ставяни и оцветени книговезки хартии за форзац,гърбът им е бил прав.

Много от рилските дамаскини имат и закопчалки, изрязани от ремък, напо-добяващи металическите закопчалки на среднове-ковните религиозни книги на Запад. В манастиритеса се занимавали и с преподвързване на старитекниги. Тази дейност е изисквала по-голямо умение и майсторство, защото това е налагало внимателно разкъсване на старите книги, тяхното укрепване, подшиване, обрязване и обличане.В Рилския манастир като псдвързвач на дамаскин-ски сборници е работил и Никола Карастоянов.Тук той е изучил технологията на подвързията,обикнал е книгите и се запознал с техниката поотпечатването на щампите. Тези свои познания инатрупан опит той по-късно на практика използу-вал в своята дейност, свързана с книгопечатането и книгоразпространението у нас в този ранен пе-риод. След излизането си от Рилския манастир Никола Карастоянов за известно време учителствувал, а след това започнал да търгува със стари църковни книги, които купувал, преподвързвал и про-давал на манастири и свещеници. Работата го под-тикнала и по-нататък той започнал да ходи в Сърбия, откъдето донасял за продажба книги с библейски разкази, разни жития, брошури, учебниции други книги със светско съдържание. По този начин той се свързва с редица сръбски книжари и си набавя подходяща литература.

Особен интерес за него представлявали щампите. Известно е, че по това време Самоков е бил средищен кръстопът на богомолците, отиващи на поклонение в Рилския манастир. Търсенето на икони и други щампи е било голямо. Очевидно това го е подтикнало още в 1828 г. да достави от Сърбия по нелегален път печатна преса и други съоръжения за отпечатване на щампи. Съоръженията тайно инсталирал в своята къща в Самоков с намерение да започне работа по отпечатване на щампите. Една от първите му дъски, изрязана на щампа, изобразява Богородица с младенеца.

Използувал и една готова гравюра от Рилския манастир с образа на Иван Рилски, който успешно отпечатва на своята преса. От този момент Н. Карастоянов започнал редовно да отпечатва щампи, като някои форми рисувал и изрязвал в чужбина, а други в България. Голяма помощ в изрязването на ксилографските форми е оказвал синът му Анастас. Техниката по изрязването той е усвоил от двама немци, които престояли за известно време в Самоков, а по-късно отишъл в Белград, където усъвършенствувал знанията си. Фиг. 4 Фронтиспис от Ан. Карастоянов Животът обаче поставя пред Н. Карастоянов нови изисквания. Духовното и просветно възраждане, както и революционният подем на нашия народ налагат да се печатат все повече книги на български, а Н. Карастоянов, въпреки че е притежавал печатна преса, не е могъл да отпечатва книги. Той не е имал разрешение за откриване на печатница, не е имал и букви за набиране на текстове. При тези условия той наново обръща погледа си към чужбина и през 1833 г. отива пак в Белград, където отпечатва книгите: „Часослов“, „Началное учение“ (Буквар) и „Житие светого мученика Ха-
ралампия“. И трите книги са оформени с обикновени типографски материали. Шрифтът е четлив и строен. При отпечатването и при пренасянето на книгите той е срещал редица трудности, затова в 1835 г. закупува от Будапеща

150 оки църковнославянски букви, които също скрито пренася в Самоков. Прави постъпки пред турските власти да получи разрешение за печатане на книги, ангажирва и ходатаи, но разрешение не получава. В 1838 г. при наличието на своя печатница Н. Карастоянов пак отива в Белград и отпечатва книгите „Последование молебних пение“ и „Пасхалия“. Едва през 1846 г. успява да издействува от самоковския митрополит разрешение за отпечатване на религиозни книги и още същата година под неговото ръководство е била набрана и отпечатана книгата „Краткое
описание на светите двадесет манастири“. Това е малка книжка с обем от 20 стр. Като пръв опит обаче тя го окуражава и Карастоянов прави ново собствено издание на книгата „Часослов“. И в двете книги той не съобщава, че са отпечатани в Самоков, а отбелязва, че са печатани в Будапеща. Това вероятно е правил, защото не е имал официално разрешение от турските власти. Едва по-късно — около 1851—1852 г., когато политическата атмосфера в страната е по-благоприятна, Н. Карастоянов отпечатва в своята печатница книгите „Чудеса пресветая Богородица“ от Иоаким Кърчовски и „Страдание светого великомученика Христова Димитрия“. И в двете книги той вече отбелязва, че са отпечатани в Самоков. От този момент Н. Карастоянов започва по-редовно да пуска от печат книги, като за 10 години е успял да набере и отпечати 9 книги. Оформлението на неговите книги има оригинални художествени национални черти. Той е полагал по-големи грижи за лицевата страна, особено за заглавната страница, като е изхождал от обстоятелството, че вниманието на читателя се привлича преди всичко от нея, и я освежавал с оригинални декоративни елементи. Изобщо Н. Карастоянов е бил взискателен към своите сътрудници както при набирането, така и при отпечатването на книгитеПечатницата сега е музей в гр. Самоков.
Друг българин, който се ръководил от чисто патриотични чувства за опазване на народа ни от погърчване и потурчване, е хаджи Теодосий Синаитски. Той е бил архимандрит на българската църква в Солун и на този пост най-остро е чувствувал нуждата от печатни книги. Според него българите са имали чист език и своя писменост, но нямали свои печатници и свои печатни книги. Своята високопатриотична идея той успял да осъществи, като се снабдил с разрешително за откриване на печатница. Това обаче не е било така лесно. За да реализира намерения-та
си, х. Теодосий се свързал с даскал Камче — учител в с. Ватоша — Македония, който притежавал преса за отпечатване на щампи, а за да набави и букви, потърсил съдействието на двама руси които имали матрици и ръчни калъпи за отливане на букви. В 1838 г. х. Теодосий успял да комплектува малка печатница и да я вмести в олтаря на църквата. Първата книга, отпечатана в печатницата, е „Началное учение“. През 1839 г. отпечатва книгата
„Краткое описание св. 20 манастира и служение еврейско“. След това печатницата е била опожарена. С големи усилия той наново я възстановява и успява да отпечати книгите „Глоголеме утешение грешних“ и второ издание на книгата „Началное учение“. Печатницата повторно е опожарена от гърците и преустановява своята дейност. И петте книги,отпечатани от х. Теодосий Синаитски, имат един и същ формат и са много скромно оформени. За корица им служи
същата хартия, на която е отпечатан текстът. Оформени са само с типографски материали. Поради това, че буквите са лети ръчно, редовете нямат линия. Книгите обаче имат важно историческо значение, в ръцете на нашите духовници са били сигурно оръжие срещу домогванията на гръцкото духовенство, помагали са за опазване на нашия роден език и национално самосъзнание.

Борбата на нащия народ за духовни и попитически права поставя пред турското правителство проблема за по-демократични реформи. През последните две десетилетия преди Освобождението условията за такива реформи нарастват бързо и налагат турското правителство да проведе в поробените балкански земи известни административни реформи.Тези реформи довеждат и до осъществяването на някои културни мероприятия. Откриват се училища, читалища, църкви и др. Някои мероприятия с културен оттенък провежда и самата турска администрация. Така напр. управителят на Дунавската област Митхад Паша, привърженик на тези реформи, отваря вратите на турските учреждения за български чиновници. В тази връзка в гр. Русе той открива една от най-големите за времето си областни печатници, в която приема за работници българи и ги обучава на книгопечатното изкуство. Целта на Митхад Паша е била печатницата да отпечатва книги, вестници и списания и на български език, да стане център на българските книжовници. Тя е била обзаведена с две плоскопечатни машини, над 10 тона църковнославянски, граждански, турски, латински и други букви, 5 литографски преси, машина sa пликове и книговезки съоръжения. Възползувайки се от тези демократични тенденции, някои наши автори използуват печатницата и отпечатват свои трудове. Една от първите книги, излязла след откриването на печатницата, е Турскобългарски буквар от Иван Чорапчиев. В 1866 г. ловчанският митрополит

Иларион отпечатва книгата „Наставления за вярата“ от св. Генадий. Илия Блъсков, след като цензурата изхвърля цели две глави от повестта му, отпечатва „Изгубена Станка“. Тодор Икономов отпечатва „Кратка българска граматика“; Васил Друмев — своята повест „Нещастна фамилия“ и още много други книги.В своите спомени Никола Обретенов пише за печатницата : „Тая печатница има големи заслуги. Тя подготви не само словослагателите на откритите в Букурещ емигрантски печатници, но и тия на някои от цариградските печатници, както накрай и тия на Държавна печатница (1881). Това дело на Митхад беше едно наистина голямо културно по-
стижение за тогавашна европейска Турция, то изигра и за нас, българите, благотворна роля. Тук се отпечатаха много български книги, които жадно се четяха от народа“. Всъщност русенската печатница е не само голяма и добре обзаведена печатна база у нас, но и първа професионална школа за обучение на печатарски кадри. Оттук излизат първите майстори пионери в полиграфическото ни производство, които след Освобождението продължават своето майсторство в много печатници из страната.

БЪЛГАРСКИ ПЕЧАТНИЦИ
ИЗВЪН ПРЕДЕЛИТЕ НА СТРАНАТА


Излезлите от печат книги, вестници и списания в изброените досега печатници са удовлетворили малка част от нуждите на нашия народ по пътя на неговата борба за духовна и политическа свобода, с По-голямият обем книжна продукция в периода до Освобождението е отпечатан в български печатници извън пределите на страната и чужднстранни печатници. Много българи, прогонени от тежкия политически режим, като емигрирали в чужбина, са откривали свои печатници и с това са подпомагали националноосвободителната борба. Броят на тези печатници непрекъснато се е увеличавал, а техни собственици се били най-изтъкнати наши революционни дейци. Да се опише техният брой и техническо състояние е невъзможно, но тъй като някои от тях имат много важно историческо значение и днес представляват музейна стойност, както за техните притежатели, така и за нашето книгопечатане, ще бъде правилно да се отбележат.

Известно е, че първият български вестник „Български орел“, редактиран и списван от д-р Ив. Богоров, е отпечатан в Лайпциг. Всъщност там са отпечатани само три броя, които са излезли на 20 април 1846 г., на 20 ноември 1846 г. и на 1 януари 1847 г. Поради голямата отдалеченост на Лайпциг и финансови затруднения д-р Ив. Богоров преустановил работата си в Лайпциг и със съдействието на Г. С. Раковски успял да осигури в Цариград издаването на друг вестник под името Цариградски вестник. За целта той си набавил букви и машина и в 1848 г. затвърдил съдбата си като пръв български публицист и собственик на печатница. Скоро обаче, както това е ставало
и с други печатници, и печатницата на д-р Ив. Богоров сменила собственика си, закупил я Александър Екзарх, след него Стамо Даскалов, а през 1866 г. собственик станал Петко Р. Славейков. Славейков преустроил и разширил печатницата, като я пригодил за отпечатване не само на вестници, но и на книги, набавил втора преса, увеличил буквения щок до 1500 кг, броя на работниците до 10 души. За четири и половина години Славейков е успял да отпечата 116 книги и пет списания. В Цариград са притежавали свои печатници още и българите : Христо Бъчваров,
Драган Цанков, Димитър Паничков, Петър Карапетров, Иван Найденов и други, някои от тях, като Хр. Бъчваров и Д. Паничков пренасят своите печатници по-късно в Румъния.Друг център, където се развива българско книгопечатане преди Освобождението, е Румъния, откъдето наши емигранти
революционери ръководят революционната борба на народа ни зa смъкване на османското иго. Едно от най-силните средства в тази борба е бил печатът и затова много отрано някои от тях са се ориентирали към събиране на средства и създаване на печатници, за да могат да издават вестници и книги. Голяма роля в историята на нашата революционна борба за извоюване на политическа свобода и просвета са играли следните печатници: Печатницата на Българското централно училище—Болград, където е била тъй наречената заседнала българска емиграция. Печатницата е
била създадена около 1860 г. със задача да отпечатва учебници и учебно-помощна литература и списания. В нея са отпечатани 61 учебника и пет периодични издания. Обзаведена е била с две печатти преси и голямо количество буквен материал. Друга по-голяма печатница е била Румъно-българската печатница на Хр. Ваклидов в Браила, създадена около 1863 г., където са били отпечатвани вестниците : „Българска пчела“, „Зорница“, учебници и други книги. Обзаведена е била с три печатни преси и голямо количество буквен материал. В нея са работили около 15
души работници. В Браила е открил печатница и Добри Войников под името „Съединение“. Това е била малка печатница само от една печатна преса, където Войников отпечатва драмата си „Райна княгиня“ и учебна книжнина. В Браила е пренесъл печатницата си от Цариград и Димитър Паничков, който закупува и печатницата на Д. Войников и създава солидна печатна база за нуждите на българските емигранти. В нея се отпечатват вестниците : „Дунавска заря“, „Хъшове“, „Оса“, „Хитър Петър“ и др. В тази печатница се учел да набира и Хр. Ботев. В Букурещ също се откриват печатници, между които печатница „Отечество“ на Благодетелната дружина, дело на българската революционна организация за нуждите на в. „Отечество“. Тази печатница откупил по-късно Хр. Ботев и под името „Знаме“ използува за отпечатване на в. „Знаме“. Печатната преса, на която Ботев печата вестник „Знаме“, сега е музеен експонат в Калофер. Фиг. 5. Печатната преса на Ботев В Букурещ през 1871 г. открива своя печатница и Любен Каравелов под името „Свобода“. Той закупува от Белград една плоскопечатна машина и над 10 каси букви и създава база за своя вестник „Свобода“. Освен това в Букурещ са притежавали печатници още Петър Сапунов, Антон Попов, Д. М. Манчов, Киро Тулешков, Д. В. Хранов, Рашко Ил. Блъсков, Христо Г. Бъчваров и др. Тези печатници повече или по-малко са били в услуга на нашето задгранично революционно движение.Докато в Цариград и Букурещ печатниците служели преди всичко на нашата политическа и духовна борба, във Виена Христо Г. Данов и Янко С. Ковачев през 1873 г. създават печатница и за нашето просветно дело Виена станала център на нашата просветна книжнина. Тази печатница е била обзаведена с една плоскопечатна машина и над 1000 кг букви, а за работници са били привличани словослагатели от печатниците в Румъния.В заключение трябва да се отбележи, че обзавеждането на нашите доосвобожденски печатници се е извършвало предимно с ръчни печатни преси и по-малко с плоскопечатни машини. Машините и буквеният материал са се доставяли от Лайпциг, Виена, Будапеща и Венеция. Наличният материал в повечето случаи е преминавал от ръка в ръка, с което се обяснява и фактът, че с едни и същи печатни преси и букви са си създавали печатници различни хора. Оформлението на изданията се е извършвало главно с типографски материал.

РАЗВИТИЕ НА КНИГОПЕЧАТАНЕТО СЛЕД
ОСВОБОЖДЕНИЕТО НИ ОТ ОСМАНСКО РОБСТВО


Възможност за нормално развитие на полиграфическата дейност в България се открива едва след освобождението ни от петвековното робство. Първи пионери в това дело са били пак нашите печатари емигранти, нашите книжовници и революционни дейци от Румъния, Цариград и Виена. Един от първите, който пренася своята печатница, може да се каже, заедно с преминаването на руските войски през Дунава, е Димитър Паничков. Той пренася печатницата си в Свищов с намерението да я постави на разположението на освободителните войски, да им отпечатва необходимите книжа. Оказало се обаче, че руските войски са носели подвижна печатница за бюлетина, който издавали. Тe предложили на Д. Паничков да работи за нуждите на града и когато се изтеглили от Свищов, му оставили и собствената си печатница. От този момент Д. Паничков организирал печатницата и поел отпечатването на вестниците „Народ“, „Хъш“, „Хитър Петър“ и друга книжна продукция, необходима за току-що освободената ни Родина. Наследниците на Д. Паничков продължили неговото дело и печатницата просъществувала до 1948 г., когато по силата
на закона за национализацията бе одържавена. Разбира се, още през 1910 г. тя е реорганизирана, като старите преси са заменени с плоскопечатна машина, американка и други съоръжения. Втората печатница, открита в освободените райони. на страната, е била печатницата на Спас Попов в Русе. В Браила той бил управител на

 
11.10.2011.
Автор: Polygrafiа Magazine
0 Коментари
Таг :

От архива/историята

Сподели в: Share Tweet
Продължение

Още статии от същата категория

Добави коментар