PolyGrafia

В деня на Ботев и загиналите за свободата на България — 2 юни, по идея на списание полиграфия и с финансовата подкрепа на manroland България в зала 3 на комплекс „Царско село“ в столицата се събраха полиграфисти от цялата страна, за да поговорят по вълнуващи общността ни теми.

Визията на организаторите беше разговорът по време на срещата на полиграфическия бизнес в България да се завърти около възможности­те за бъдещи съвместни действия в името на общия ни интерес. Тезата, че заедно сме по-силни, ни караше да мислим, че щом сме извървели неле­кия път на асоциирането ни в бран­шова структура, каквато е Съюзът на печатарската индустрия в България, на организационното изгражда­не, на общностната ни идентифика­ция, значи можем да реализираме и по-голямата цел, а именно превръща­нето на Съюза във фактор не само в професионалния ни живот, но и в об­ществения живот на страната. По­добни примери са налице. Сродните ни организации в Бавария и Гърция са страни в трипартитната систе­ма и договарят с правителството и синдикатите условията на труд и правата на работещите в бранша. Тук, разбира се, могат да се доба­вят проблемите за професионално­то образование, квалификацията на кадрите, специализираните издания и изложения и пр. Все въпроси, които поотделно няма да сме в състояние да решим, но заедно имаме шанс да реализираме.

И понеже беше 2 юни, неволно се налагаше паралелът с Ботев. По ня­какво стечение на обстоятелства­та още в един от вариантите на поканата за срещата беше цитира­но стихотворение на Ботев. И тъй като личността му несъмнено се свързва с целенасоченост и безком­промисност, с каквато ние трудно бихме могли да се похвалим, се нала­гаха въпроси като: Какъв ли би бил Ботев, ако беше част от нашата общност? С какви ли каузи би се ан­гажирал? Би ли постигнал по-високи резултати от нас?

С каквато и инициатива да се на­гърбим, винаги се намират скепти­ци, които да кажат, че това няма как да се случи, че това е causa perduta... Всъщност, ако се замислим, по вре­мето на Ботев скептиците едва ли са били по-малко. И тогава е имало хора, които по различни причини не са желаели да се включат в процеси­те, протичащи в тогавашното об­щество. Дори и тези, които прегър­нали идеята за българската свобода, далеч не били единни и виждали пъти­щата за национално освобождение в някои случаи диаметрално. И все пак историята помни и величае най-ве­че онези, които са намирали верни­те решения, които са били първи, ко­ито са свършили нещо, оставили са диря... Това като че ли осмисля и на­шите усилия, напук на скептиците. Нима самият интерес, присъствие­то на толкова много хора не е белег, че въпросите, които сме повдигнали, наистина са важни, че общността има нужда от специфично професи­онално и организационно общуване, че СПИБ се превръща в още по-зна­чима за всички ни организация и все по-важна единица в бранша и в обще­ството като цяло. А каква по-подхо­дяща база за уеднаквяване на позици­ите на членовете на общността от кръглите маси, срещите на бизнеса и инициираните от Съюза форуми?

За радост на всички ни в “Цар­ско село“ бяха дошли и представи­тели на фирми, които не членуват в СПИБ. Значи дискусията е навре­менна и пътят е верен. Щяха ли ина­че те да се отзоват на поканата? Нещо повече, от самото начало те се включиха активно в дискусията. А самата дискусия тръгна по посо­ка на проблемите, произтичащи от кризата, трудностите с намалява­щите тиражи, невъзможността за обслужване на кредитите, стреми­телно падащите цени и пр.

Повдигнаха се въпроси за раз­срочването на кредитите, за неиз­дължените плащания на държавата към фирмите, за евентуално посред­ничество на Съюза между фирмите и държавата... След проведената дискусия стана ясно, че всъщност от разсрочването фирмите губят повече, а от държавата едва ли може да се очаква много. Иначе каза­но, „спасяването на давещите се е в ръцете на самите давещи се“. Но, за щастие, дискусията не спря дотук. Наистина една съществена част от нея протече под знака на унинието и неувереността, породени от неиз­вестността, но дори и това „поплак­ване на рамото на колегите“, както го определи един от говорителите, също се оказа полезно. Нали от сама­та покана беше предпоставено, че формулирането на проблемите, осъзнаването на действителното със­тояние на нещата само по себе си е първата крачка към тяхното раз­решаване... Дискусията продължи с градивни мнения за възможните пъ­тища пред бизнеса, за ценовата по­литика в настоящата ситуация, за перспективите, защото има и таки­ва. Думата взеха както собственици на печатници, така и доставчици на консумативи, доставчици на оборуд­ване, фирми с висока степен на ди­версификация и пр.

От тази пъстра и в голяма сте­пен представителна извадка диску­сията стана по-пълнокръвна, по-вяр­на и, надяваме се, по-полезна, защото различните гледни точки я обагриха с опита и истините на многото хора и най-вече на разнородните им функ­ции в полиграфическия процес. След като стана видно, че трябва да тър­сим собствени решения в създадени­те условия, естествено се повдиг­наха въпросите за ограниченията на пазара и налице ли са такива, за реал­ните възможности на печатниците, за перспективите за тяхното раз­ширяване и доокомплектоване.

Ето няколко мнения само като ре­марки, без коментар:

• Защо да е малък нашият пазар? Не е ли всъщност пазарът ни ев­ропейският пазар?

• Много български фирми, при това най-големите, печатат навън, за­щото имат високи изисквания, които тук не можем да задово­лим.

• Не е ли време държавата да обя­ви в несъстоятелност неизправ­ните длъжници? Финансовото състояние на фирмите е видно от финансовите им отчети.

• Нискотехнологичните продукти могат да бъдат с ниска цена, но трябва ли това да важи и за висо­котехнологичните? Не е ли вре­ме да помислим върху това?

• Не е ли време фирмите, които наистина имат какво да предло­жат, да потърсят реализация зад граница? Трябва да търсим ниши навън!

• Нужни са ни хора с възможности, със знания, с разкрепостено мар­кетингово мислене, владеещи чужди езици, които да ни изведат на ново равнище!

Дори и след официалния край на дискусията, разговорите не стихна­ха. В продължение на около час тема­та беше обсъждана в неформален по­рядък с много жар, примери, въпроси и отговори, реплики и закачки, споро­ве и плам. Почти единно беше мне­нието, че ни пречи нежеланието за промяна, че искаме обстоятелства­та да се променят спрямо нас, а не ние спрямо тях... Заговори се и за друга значима тема — целесъобраз­ността на инвестициите. И тук се каза нещо много важно: най-добра­та инвестиция е тази, която най-пълно отговаря на нуждите на па­зара. Ще кажете, че това не е нищо ново. Когато се говори за инвести­ции, обикновено се борави с висока производителност, висока ефектив­ност и пр., но една високопроизводи­телна машина е ефективна само ако производителността ù отговаря на поглъщаемостта на пазара, иначе е просто камък на шията...

Срещата в „Царско село“ не може да се похвали, че каза нещо нечувано, нещо качествено ново, нещо уникал­но. Показа ни очевидните неща, кои­то не можем или не искаме да видим. Изводите остават за нас. Има вър­ху какво да помислим в личен, фир­мен и организационен план, не мисли­те ли?