В деня на Ботев и загиналите за свободата на България — 2 юни, по идея на списание полиграфия и с финансовата подкрепа на manroland България в зала 3 на комплекс „Царско село“ в столицата се събраха полиграфисти от цялата страна, за да поговорят по вълнуващи общността ни теми.
Визията на организаторите беше разговорът по време на срещата на полиграфическия бизнес в България да се завърти около възможностите за бъдещи съвместни действия в името на общия ни интерес. Тезата, че заедно сме по-силни, ни караше да мислим, че щом сме извървели нелекия път на асоциирането ни в браншова структура, каквато е Съюзът на печатарската индустрия в България, на организационното изграждане, на общностната ни идентификация, значи можем да реализираме и по-голямата цел, а именно превръщането на Съюза във фактор не само в професионалния ни живот, но и в обществения живот на страната. Подобни примери са налице. Сродните ни организации в Бавария и Гърция са страни в трипартитната система и договарят с правителството и синдикатите условията на труд и правата на работещите в бранша. Тук, разбира се, могат да се добавят проблемите за професионалното образование, квалификацията на кадрите, специализираните издания и изложения и пр. Все въпроси, които поотделно няма да сме в състояние да решим, но заедно имаме шанс да реализираме.
И понеже беше 2 юни, неволно се налагаше паралелът с Ботев. По някакво стечение на обстоятелствата още в един от вариантите на поканата за срещата беше цитирано стихотворение на Ботев. И тъй като личността му несъмнено се свързва с целенасоченост и безкомпромисност, с каквато ние трудно бихме могли да се похвалим, се налагаха въпроси като: Какъв ли би бил Ботев, ако беше част от нашата общност? С какви ли каузи би се ангажирал? Би ли постигнал по-високи резултати от нас?
С каквато и инициатива да се нагърбим, винаги се намират скептици, които да кажат, че това няма как да се случи, че това е causa perduta... Всъщност, ако се замислим, по времето на Ботев скептиците едва ли са били по-малко. И тогава е имало хора, които по различни причини не са желаели да се включат в процесите, протичащи в тогавашното общество. Дори и тези, които прегърнали идеята за българската свобода, далеч не били единни и виждали пътищата за национално освобождение в някои случаи диаметрално. И все пак историята помни и величае най-вече онези, които са намирали верните решения, които са били първи, които са свършили нещо, оставили са диря... Това като че ли осмисля и нашите усилия, напук на скептиците. Нима самият интерес, присъствието на толкова много хора не е белег, че въпросите, които сме повдигнали, наистина са важни, че общността има нужда от специфично професионално и организационно общуване, че СПИБ се превръща в още по-значима за всички ни организация и все по-важна единица в бранша и в обществото като цяло. А каква по-подходяща база за уеднаквяване на позициите на членовете на общността от кръглите маси, срещите на бизнеса и инициираните от Съюза форуми?
За радост на всички ни в “Царско село“ бяха дошли и представители на фирми, които не членуват в СПИБ. Значи дискусията е навременна и пътят е верен. Щяха ли иначе те да се отзоват на поканата? Нещо повече, от самото начало те се включиха активно в дискусията. А самата дискусия тръгна по посока на проблемите, произтичащи от кризата, трудностите с намаляващите тиражи, невъзможността за обслужване на кредитите, стремително падащите цени и пр.
Повдигнаха се въпроси за разсрочването на кредитите, за неиздължените плащания на държавата към фирмите, за евентуално посредничество на Съюза между фирмите и държавата... След проведената дискусия стана ясно, че всъщност от разсрочването фирмите губят повече, а от държавата едва ли може да се очаква много. Иначе казано, „спасяването на давещите се е в ръцете на самите давещи се“. Но, за щастие, дискусията не спря дотук. Наистина една съществена част от нея протече под знака на унинието и неувереността, породени от неизвестността, но дори и това „поплакване на рамото на колегите“, както го определи един от говорителите, също се оказа полезно. Нали от самата покана беше предпоставено, че формулирането на проблемите, осъзнаването на действителното състояние на нещата само по себе си е първата крачка към тяхното разрешаване... Дискусията продължи с градивни мнения за възможните пътища пред бизнеса, за ценовата политика в настоящата ситуация, за перспективите, защото има и такива. Думата взеха както собственици на печатници, така и доставчици на консумативи, доставчици на оборудване, фирми с висока степен на диверсификация и пр.
От тази пъстра и в голяма степен представителна извадка дискусията стана по-пълнокръвна, по-вярна и, надяваме се, по-полезна, защото различните гледни точки я обагриха с опита и истините на многото хора и най-вече на разнородните им функции в полиграфическия процес. След като стана видно, че трябва да търсим собствени решения в създадените условия, естествено се повдигнаха въпросите за ограниченията на пазара и налице ли са такива, за реалните възможности на печатниците, за перспективите за тяхното разширяване и доокомплектоване.
Ето няколко мнения само като ремарки, без коментар:
• Защо да е малък нашият пазар? Не е ли всъщност пазарът ни европейският пазар?
• Много български фирми, при това най-големите, печатат навън, защото имат високи изисквания, които тук не можем да задоволим.
• Не е ли време държавата да обяви в несъстоятелност неизправните длъжници? Финансовото състояние на фирмите е видно от финансовите им отчети.
• Нискотехнологичните продукти могат да бъдат с ниска цена, но трябва ли това да важи и за високотехнологичните? Не е ли време да помислим върху това?
• Не е ли време фирмите, които наистина имат какво да предложат, да потърсят реализация зад граница? Трябва да търсим ниши навън!
• Нужни са ни хора с възможности, със знания, с разкрепостено маркетингово мислене, владеещи чужди езици, които да ни изведат на ново равнище!
Дори и след официалния край на дискусията, разговорите не стихнаха. В продължение на около час темата беше обсъждана в неформален порядък с много жар, примери, въпроси и отговори, реплики и закачки, спорове и плам. Почти единно беше мнението, че ни пречи нежеланието за промяна, че искаме обстоятелствата да се променят спрямо нас, а не ние спрямо тях... Заговори се и за друга значима тема — целесъобразността на инвестициите. И тук се каза нещо много важно: най-добрата инвестиция е тази, която най-пълно отговаря на нуждите на пазара. Ще кажете, че това не е нищо ново. Когато се говори за инвестиции, обикновено се борави с висока производителност, висока ефективност и пр., но една високопроизводителна машина е ефективна само ако производителността ù отговаря на поглъщаемостта на пазара, иначе е просто камък на шията...
Срещата в „Царско село“ не може да се похвали, че каза нещо нечувано, нещо качествено ново, нещо уникално. Показа ни очевидните неща, които не можем или не искаме да видим. Изводите остават за нас. Има върху какво да помислим в личен, фирмен и организационен план, не мислите ли?