PolyGrafia

От позицията си на артист – живописец, карикатурист, калиграф, плакатист, Стоян Дечев се прекланя пред магията на писаното слово, насочвайки вниманието ни към „истинските практически проблеми в художествената практика“ и към безспорния факт, че „буквите не са само ежедневното одеяние на словото“, но и „най-трудното и най-резултатното изкуство в процеса на възпитание на човека“. И така, познаваме ли буквите?

В нашия динамичен и забързан свят съвременният човек, въоръжен с автомобили, мобилни телефони, слушалки, клавиатури и дистанционни, направи всичко цифрово, електронно, интерактивно, дигитално и виртуално – от електронната цигара до виртуалната любов. За него Еверест и Луната станаха досадни туристически дестинации. Отегчен от всичко – от вчерашното старо и предстоящото утрешно, той презира миналото и не очаква бъдещето.

В това сприхаво ежедневие за Левски се сещаме само на 19 февруари, за Ботев – само на 2 юни, за буквите – само на 24 май, а за това, че буквите са изкуство – никога. Тази е и причината написаното от мен да е не толкова научно и теоретично, колкото полемично...

В следващите редове ще спра вниманието ви на обикновени и познати, ежедневни и банални, но наистина важни неща – истинските практически проблеми в художествената практика, чието нерешаване води до обезсмисляне на красивите теории и значимите научни открития.

Най-великото откритие на човека са буквите и писмеността. Те са базата, основата, фундаментът на човешката култура. Те са белегът на цивилизацията. Буквите са нашият живот. Те са навсякъде и ние дотолкова сме свикнали с тях, че не си даваме сметка за тяхното значение. Но буквите не са само ежедневното одеяние на словото. Те са изкуство – най-трудното, но и най-резултатното в процеса на възпитание на човека. Проф. В. Йончев пише: „Азбуката – това е силата на организацията на духовното сплотяване и развитие на културния живот и не е безразлично в каква форма се поднася тази наглед незабележима съставка на културата и каква степен на естетически заряд носи тя, защото взема дейно участие в естетическото възпитание“ (В. Йончев, 145).

Искам да привлека вниманието ви върху трудностите в работата на художника, да ви поканя да откриете важното и значимото в обикновеното и семплото, да предизвикам вашето уважение към графиката на знаците, с които пишем, да ви припомня, че буквите са ИЗКУСТВО.

И така, познаваме ли буквите?

Този въпрос, задаван обикновено на децата, за нас има друг смисъл, друго значение в друг контекст. Той ни подсказва какво е цялостното ни концептуално отношение към съкровището, наречено букви. Това съкровище идва с нашето ограмотяване – една неясна система с мътна терминология, едностранчиво и ограничено представяща знаците на писмеността, особено по отношение на тяхната графика, конструкция, историческо развитие и художествени достойнства. Защото грамотността не включва само разпознаването на фонетичния еквивалент на графичния знак. Какво разбира едно дете в първи клас, когато чуе: „Голямата печатна буква А и малката ръкописна буква б“? У него остава една невярна, неточна, нелогична, изкривена представа за буквите, която го преследва до старческата му възраст, където трябва – забележете, с ПЕЧАТНИ букви да попълни формуляра за пенсия... Ами всяка буква, каквато и да е тя, когато е отпечатана, става вече ПЕЧАТНА – включително и ръкописната!

Хора с високо образование и квалификация, с обществено положение и на отговорни постове, са озадачени какво общо има между главната буква А и редовната а.

Две съвсем различни графеми, обозначаващи една фонема. Би трябвало във всички степени на образованието (особено висшето) да се учи шрифт и типография, макар и в много елементарна форма. Ограмотяването да не свършва със способността за четене, а да включва познания за формата на буквите, техния произход, конструкция, архитектура, логика и тяхната красота, разбира се. Тогава няма да има хора, които да приемат буквите като някаква изначална природна даденост, като цъфтежа на дърветата, например.

За съжаление обаче дори в НХА шрифт се учи само в няколко специалности. Често дори образовани и известни художници нямат необходимия респект към шрифта.

От незнание, неразбиране и безпринципност в теорията на шрифта сега ни е натиснал един сравнително нов кахър, наречен РУСКА кирилица. Причината за това са две явления. Първото е различието във формата на някои букви (Л, Д, Ф). Второто е в редовните букви, които повтарят главните (В, Г, Д, З, П, Т). Това обаче не е основание да се дават различни имена на азбуката. Такъв критерий е формален, неаргументиран, несъщностен, нелогичен, неисторически, ненаучен, още повече че отваря вратата към разширяване на класификацията – сръбска кирилица, македонска кирилица и др. Никой не определя латиницата като немска или френска заради някои различни знаци.

В друг контекст този въпрос може да има исторически, политически, етнически, правен, морален, религиозен и т.н. смисъл. Затова по-скоро може да се говори не за руска, българска или друга кирилица, а за лоша кирилица. Разбира се, това, което е направено у нас, е безспорно по-добро.

По-разумно е проблемът да се търси във формите на буквите без значение дали те са в Русия, България или Сърбия. „Разнообразието на шрифтовите форми е обществен проблем – пише проф. В. Йончев (158). – Шрифтовите форми нямат отечество. Те странстват по света, обновяват се, търсят майстор да изяви тяхната красота“ (7). Единственият критерий за тяхното съществуване, законност и употреба е и винаги ще остане художественият вкус, произтичащ от техния произход, историческо развитие, логика и принципи на формообразуване, закономерности и стил, функция и хигиена на четенето.

В една от своите лекции Ал. Поплилов подчертава: „Буквите са една съвършена хармония без произволи. Само полуграмотните и лъжехудожниците си позволяват посегателства. Това често правят и архитектите. Но буквата е архитектура! Ще питам аз, слагат ли те покрива в мазето? Буквата е строеж със собствени закони“ (личен архив).

Към латиницата историята е била по-благосклонна – там от Каролингите насам редовните букви следват своето развитие по необходимост в достатъчно дълъг период от време, през който формите се рафинират от добросъвестния труд на много майстори, които отсяват зърното от плявата. Възникването на всяка форма има своите причини, своята логика, прераснала в стройна система с постулирани принципи. „У нас откриването на книгопечатането ни заварва под робство. Ние не сме имали печатници до средата на XIX век, нито шрифтоливни, и не сме развивали формите на печатните шрифтове“ (В. Йончев, 146). Ето защо в кирилицата е трудно, а понякога невъзможно да се извлекат формите от спрелите на средата полуустави и бързописи. Затова пък силното влияние на латиницата чрез гражданската азбука е натрапило своите форми, донякъде и закони в кирилицата. При всички случаи това е далеч по-добрият и разумен вариант пред смесицата на главни и редовни, което създава изключителни естетически препятствия пред хомогенността и хармоничността на шрифтовата картина. А то е и следствие от неразбиране на проблема, от един нетеоретичен и ненаучен подход.

Масовата практика обаче нанася грозни щети в изобразителната ни култура. Известен е нестихващият спор между издатели, журналисти и художници в тази територия. Първите настояват, че смесицата на главни и малки букви пести пространство и хартия. Те дори твърдят, че повишава четливостта – все утилитарно-практически и меркантилно-търговски съображения. Артистите отстояват художествено-естетическите и историко-научните принципи, доказали своята състоятелност по експериментално-практически път.

Все по-упорито добива гражданственост и наименованието КИРИЛИЧЕН шрифт. Какъв е недостатъкът на досегашния термин КИРИЛСКИ? Ако с това се подчертава, че кирилският шрифт е ЛИРИЧЕН, хрумването не само че не е уместно, но е и обидно в тази му форма на каламбур.

Изключително важна операция в работата с буквите е тяхното равновесно, ритмично и балансирано нареждане, или по точно разреждане. Това е толкова подценяван елемент в типографията, че почти не може да се види нормална разрядка на буквите в графичния дизайн не само у нас, но и в чужбина. Една голяма беда с предвидими последствия. Вярно, сега софтуерът в програмите за графичен дизайн до голяма степен е съобразен с нормите, за които става дума, но все още не може да се разчита на компютъра.

Думите и редовете са накъсани, парцаливи и раздробени. Шрифтовата картина е разбита и нестройна, лишена от най-големия си чар – пулсацията на знаците един след друг. С горчивина констатираме, че тази занемареност на чувствителността към шрифта, неговото недооценяване като равностоен елемент от композицията, възприемането му като нещо допълнително, незначително и второстепенно, е породило спокойствие и безметежност в съзнанието на студенти от висши училища за изкуствата, та даже и на художници с претенции.

Заслужава внимание и въпросът компютър – шрифт. Тук има доста проблеми, но един е принципен. Великото в буквите е тяхното стилово единство, обусловено от инструмента, който ги създава (перото) и закономерностите, които пронизват всички знаци. Не на формално ниво, а дълбоко в техните корени (ОСИТЕ). Затова и произходът на думата стил идва от стилус. Ако тези закони са нарушени, няма стил и няма изкуство. Сега компютърът предлага неимоверно големи възможности, но трябва да се изберат само онези, които създават стил, какъвто е случаят и с перото като инструмент. За това се изискват не само знания, но и съзнание, природосъобразност, космически ред и начало, последователност и порядък.

Всичко споменато дотук е познато, известно и делнично, и толкова по-голяма е злината, че то битува денонощно в нашата художествена практика. Да не знаеш и да грешиш е лошо, но да знаеш и да рушиш, е престъпление. В един античен театър младеж отстъпил място на възрастен. Околните започнали да ръкопляскат. Тогава един мъдрец казал: „Гърците знаят кое е добро, но не го правят.“ Ние сме задължени на изкуството на шрифта, защото имаме примера на значими български артисти и учени, които помогнаха на кирилските букви гордо да заемат своето място сред другите изкуства, дадоха им графична мощ и хералдична тържественост. Задължен съм да спомена двама от тях – Александър Поплилов и Васил Йончев, 100-годишнината от рождението на които честваме през настоящата година. Ще напомня за техния дял в българската и европейската култура. Лаская се да имам това право, защото бях техен пряк, непосредствен, а не посредствен ученик.

Проф. В. Йончев дешифрира строежа на капиталис монументалис и аналитично извлече функционалното изграждане на буквата. Той определи и класифицира шрифтовете по най-верния, най-точния, най-съществения, изначалния признак, който създава конструкцията, скелета, гръбнака, архитектурата и философията на буквите, а именно дуктуса на перото – инструмента за писане. Няма по-смислена и аргументирано защитена система от осите, които са сърцевината на неговото откритие. Проф. В. Йончев отгатна кода на Кирил Философ и неговите идеи, вложени в трите български азбуки – фигурата модул, която им осигурява съвършената графика. Той предложи една стройна, научна, логична, академична версия за творчеството на Светите братя. Ако проф. В. Йончев беше гражданин на някоя от европейските страни (Великите сили, както са ги наричали в миналото), за тези си открития и особено за класификацията на шрифтовете той би бил нобелов лауреат, а светът щеше да работи с неговата система.

Проф. Ал. Поплилов е може би еманацията, светлият лъч, оста, фокусът, който събира и разпръсква графичните ценности на нашето писмо. Универсален художник, изключителен педагог и общественик, той е може би най-големият познавач на буквите. Със своята художествена практика, неизброими образци на калиграфията, писани и рисувани шрифтове, с проектирането на книги, плакати, пощенски марки и монети, с лекциите си в Художествената академия, с работата си в журита, комисии и съвети, с участието си в наши и международни научни форуми, с една необхватна и необозрима художническа, педагогическа и теоретическа дейност той се превръща в мярка, норма, стандарт за художествен идеал в областта на шрифта и типографията. Той е единственият, който събира в себе си изкуство, наука, практика, обука, отнасящи се до кирилските букви с широта и размах на възгледи, събрали в себе си минало и настояще, история и бъдеще.

Тези здрави традиции и стойностни достижения в българската шрифтова култура ни предоставят една ясна позиция за оценка на може би най-заплетения, недоизяснен и спорен въпрос на сегашното време – отношението кирилица – латиница. Кирилицата бе включена като трета официална азбука в Европейския съюз. Дали беше нужно да се прави това, след като то вече е направено от Кирил и папа Адриан през 868 г.? В никакъв случай не искам да навлизам в други територии, така че тази констатация е по-скоро емоционален преход към някои художествено-практически въпроси. Въпреки че кирилицата е официална азбука в Европа, предпочитанието към латиницата у нас е явно. Независимо че не можем да пренебрегнем причините от икономически, политически и културен характер, ще насочим вниманието си само върху графиката. Най-честите доводи латиницата да се класира начело са, че знаците ѝ са по-разнообразни, по-хармонични един към друг, по-лесни за нареждане, формите им са по-динамични, междубуквеното пространство – по-бравурно, четливостта – улеснена, а шрифтовата картина – по-красива, по-естетична, по-художествена и въздействаща. Това едва ли е вярно. Голяма част от буквите в латиницата и кирилицата са еднакви. Освен това всяка азбука има и своя чар, и своите недостатъци. Всяка е подходяща за едно, но не и за друго. Някои неща са постижими по-успешно с латиница, други – с кирилица. По-скоро не шрифтът, а работата с него е решаваща и българските артисти са доказали това отдавна.

Тук е подходящо да се спрем и на така нареченото „кирилизиране на шрифтовете“. Известно е, че това са шрифтове на латиница, в които са добавени знаци от кирилицата. Становищата са различни. Някои колеги смятат, че ако се направи грамотно, без да се рушат принципите и стилът, това е приемливо. Най-често обаче кирилизирането се прави без познание и безотговорно. Проф. В. Йончев наричаше този процес ампутация на букви. Тук изниква и едно изключително важно юридическо, законово, морално препятствие – авторското право. Днес въпросът за авторското право при шрифтовете – за създаването и употребата им, е особено важен заради демократизирането на възможностите за тяхното ползване. Затова може да бъде обект на специална дискусия.

И накрая – похвално слово за буквите. В буквите е концентрирано всичко, което наричаме изкуство. В тях има композиция, пропорции, архитектоника, оптика, ритъм, изящество, хармония, пластика, елегантност, пулсация, динамика... Те са най-хубавото, най-красивото, най-вълнуващото, най-трогателното, най-въздействащото, но и най-трудното в изкуството. Те са най-съвършените запазени знаци и най-изтънчената графика.

И така, всички мисли и разсъждения ни водят до една изходна позиция – нашето цялостно отношение към писмеността и нейното графично проявление – буквите. Латиницата има умерени привърженици, а кирилицата понякога – крайни противници. Те не се свенят да я наричат дори грозна. Кирилицата е една изразителна, богата на възможности азбука, защото съчетава в себе си гениалността на финикийската и гръцката азбука, обогатена от глаголически форми и идеи.

Попитали скандинавския композитор Ян Сибелиус защо не отиде в страната на музиката – светла, слънчева и топла Италия, а стои в мрачната и мразовита Финландия. Той отговорил: „Ако майка Ви не е красива, не трябва ли да я обичате?“

Хубава – лоша, кирилицата е нашата Майка и ние трябва да я обичаме. Който не може или не иска да я обича, нека се държи почтително и с уважение.

Стоян Дечев

---

Александър Поплилов (1916–2001). Ученик на Дечко Узунов. Майстор на приложната графика, живописец, график, илюстратор, педагог с изключителен принос и заслуги в сферата на калиграфията, шрифта, книгата, пространственото оформление, филателната графика... Основоположник на школата на българската приложна графика. Автор на илюстрациите на много български книги, голяма част от които детски. Създател на библиотека „Избрани романи“. Като военен художник участва в заключителната фаза на Втората световна война. Едни от най-известните му творби са „Разстрел“, „Портрет на Н. Коперник“, цикълът „Наши хора“ по известни творби на български писатели.

Васил Йончев (1916–1985). Ученик на Борис Митов. Работил в областта на шрифта и графичния дизайн на книги. Илюстратор и оформител на книги. Теоретик, изследовател, автор на редица статии по проблемите на илюстрацията, шрифта и оформлението на книги. Сериозен теоретик и изследовател. Автор на монографиите: „Шрифтът през вековете“ (1965), „Книгата през вековете“ (1977) и на излязлата след смъртта му „Азбуката от Плиска, Кирилицата и Глаголицата“ (1997). Съавтор (с Олга Йончева) на монографията „Древен и съвременен български шрифт“ (1982).

Статията е публикувана в брой 4 / 2016.